Между планетите

Оставих колата в една отбивка на пътя, взех телефона си от таблото, чантата от задната седалка и продължих пеша. Преди няколко дни, когато туитнах, че можеш да събереш целия си живот, с бъдещето и надеждите в една малка чанта, не предполагах как само седмица по-късно ще се озова тук и тази малка чанта през рамото ми ще съдържа всичко, от което нямам никаква нужда в Балкана, но без което не ходя почти никъде. Всичко без едно, което така или иначе не мога да побера в чанта. И едно мъничко нещо в повече, което не трябваше да е с мен, но остана.

Продължих без посока, така както и стигнах до тук. GPS-ът беше изключен. Шофирах мълчаливо, откривайки че влагата, която на моменти се събираше в очите ми, помагаше да виждам по-контрастно и детайлно пътя пред себе си, вместо да пречи… карайки ме да се замисля, колко често нещо, което мислиш, че би ти пречило, всъщност помага… и обратното…

Така и не разбрах какво ме накара да свърна насам. Не беше къщата на баща ми, защото не взех ключове за да мога да вляза. Не исках да виждам роднини и познати, нито да търся резервния комплект от братовчедка ми в Смолян. Не беше и желанието да сляза точно тук, където не бях идвал никога. И където преди години, някъде наоколо загубих баща си.

Беше много ранна, ненастъпила пролет, точно както в момента. Тръгнал за да види дали къщата е оцеляла след зимата, сякаш дебелите почти метър каменни зидове не бяха преживели вече почти сто години. Слязъл някъде наоколо и решил да продължи пеша през гората няколко километра – не са много – десетина само, които е минавал стотици пъти като по-млад, но онзи ден нещо е станало. Вероятно се е загубил, уплашил или просто припаднал. Така и не разбрахме какво точно се е случило. Той не помнеше. Или не искаше да си спомни. Беше прекарал някак нощта в гората, намерили го едва на следващия ден, хора от по-близкото село – измръзнал, с некоординирани движения и мисли… Беше получил инсулт в гората… Успяхме горе-долу да го възстановим физически, поживя две-три години, но повече никога не видях баща си, такъв какъвто го помнех преди. Загубих го още тогава. Някъде тук. Може би сега вървях по пътеката, по която се е лутал безпомощен тогава…

Не успяхме да си кажем толкова много неща. Отложени за някога, което никога не се случи. С онова наше си, подразбиращо се… „нали си знаеш“…

Не бях подготвен за тази раздяла. Човек никога не е… Независимо на колко години си, независимо дали се случва изведнъж и трябва просто да приемеш фактите или… дни наред предчувстваш напрежението във въздуха.

В последните няколко дни на зимата също имаше нещо във въздуха… нещо като облак… пълно с напрежение, което свистеше наоколо… толкова плътно и материално, че можех да го вкуся, вдишвайки… или сдържайки дъха си. Моментите, в които ти идва да крещиш и рушиш… себе си… от безсилие… Защото толкова много усещаш, че сякаш тялото ти е тук, а сетивността ти в съвсем друго измерение, и това тукашното почти няма значение…

Петрос твърди, че било от ретроградния Меркурий, който до 4 април щял да пречи на хората да общуват. В комбинация с ретроградния Сатурн… „Стискай зъби“, каза ми… „Ще мине!“…

Дали от мислите ми или от усойната гора наоколо ме скова студ и потърсих слънчева полянка наоколо. Погледнах телефона си. Имах обхват. До мръкване имаше още половин ден…

След още малко вървене през гората, стигнах до полянка. Снегът я покриваше в по-голямата и площ, но имаше паднали дървета, които напеченото слънце беше поизсушило и седнах на тях. Поблях малко в нищото пред себе си и извадих iPad-а. Имаше дори мобилен интернет насред гората. Пампорово е съвсем наблизо и телекомите не пропускат да облъчват курорта и околностите както се очаква. Прегледах пощата, социалките, дори няколко статии от новия Капитал, когато забелязах възрастната жена да се задава по пътеката от обратната на моята посока. Явно ме беше видяла преди аз да го направя, защото идваше право към мен.

– Добър ден – казах, като се доближи достатъчно.
– Добър ден – отговори и тя, и с обичайното за района любопитство запита веднага – Ти чий си, майци?
– Не съм тукашен – отговорих – Баща ми е от тук. Малко по-надолу… от Писаница е.
– Ха, че я съм от Левочево. Как го зват бубайко ти?
– Димитър се казваше. Ламбрев.
– Не мога се сети – повдигна рамене жената…
– Той почина преди време, а и отдавна се е преместил в Пловдив – още като млад.
– Да го прощава Господ. А ти що щеш по ейтува да морзнеш? То още зима.
– Случайно. Не съм идвал отдавна насам. И пътят ме доведе. Разхождам се.
– Че то рано за разходки, ама на… то и мен ни ма сворта на едно место… умрали на сая зима…
– Тя зимата е в душите, стрино – усмихнах и се аз.
– Така, така… Ама по ейтува га са навоси не е за разправяне…

Жената се подпря на дървото до мене. Носеше някаква тояжка, макар че беше пъргава и жива жена. Винаги съм се удивлявал на възрастните хора в Родопите, които на години и дори на външен вид, често изглеждат стари, но вътре в тях живота искри и не спират да прекосяват гори и баири. Тази женица в града ще изглежда уплашена и загубена в сивото, а тук дори не се подпира на тояжката си и сигурено в момента аз се чувствах по-загубен от нея…

– Акрани немаш ли?
– Имам. Дойдох сам.
– Не е хубаво така. Не си аджамия, ама не е хубаво… Гора е… Ейсоя край не можеш го надви…
– Колата ми е наблизо. Няма страшно. Няма да се загубя.

Жената не беше съгласна с мен, защото поклати глава, което идеше да каже, че не и се нрави твърдоглавието ми, но замълча в съзвучие с моята неохота да приказваме. Думите ми засядаха напряко и сигурно си личеше… След като помълчахме малко обаче пак се обади:

– Знаеш ли сольмен какво е?
– Охлюв. Гол охлюв.
– Ха така… Рано ти е още. Абанджия си тука. Ходи си. Лангурин не ставай. Айтуф не е за тебе.
– Само се разхождам…
– Върви си! Абанджия си. Черупка си търси. Нимой да я дириш в гората…
– Не търся нищо – усмихнах и се аз…
– Не е тъй… Върви си… айде…
– Знаеш ли какво е Интернет, стрино? – запитах…
– Що?
– Интернет знаеш ли какво е?… Няма значение… – довърших, докато прибирах iPad-а си в чантата. И без това не знаех как да и обясня, че едва за малко бях успял да изпълзя от черупката си. И, че дори този сайт в името си съдържа нещо подобно… И черупките все са около мен, без някога от нещо да са ме спасявали. И все се връщам, навътре и надълбоко със страх, че някой ден просто няма да намеря сили да изпълзя… Но тръгнах обратно. Не знам защо реших да я послушам. Дали защото и аз така исках… Или беше права, че е рано. Макар да не знаех точно за какво. Или защото трябваше най-малко да се върна да проверя. Или просто, защото толкова много неща си казахме, без да се разбираме. Без дори световете ни да имат допирни точки.

Въпреки ретроградния Меркурий.

–
Диалектен речник:
зват = наричат, казват; бубайко = баща; сворта = свръта; умрали = умори (ни до смърт); сая = тази; ейтува = тук; морзнеш = мръзнеш; га = когато; навоси = навъси; акрани = приятели; аджамия = новак, неопитен; ейсоя = този; сольмен = (гол) охлюв; абанджия = чужденец, странник; нимой = недей; лангурин = бродяга, скитник; айтуф = тук;