Моят изход

Вероятно щях да започна този текст по друг начин, но снощи – на 64-тата вечер от протестите #ДАНСwithme – неволно дочух отблизо за кой ли път любимия въпрос на журналистите по жълтите павета: „А вие за какво протестирате?“… Наистина ли? След два месеца?… Все този въпрос?… И после следващия: „А след това какво?“

Наистина не разбирам! Имам познати, които ме докарват до напълно искреното желание да им извия врата, заради малодушието и безразличието им – най-често прикривано зад интелектуални брътвежи и умувания в стил как не се правело или как било по-добре… И как протестът трябвало да предложи решение за изход. И не – няма да ви простя – дори и все още (но все по-трудно) да се опитвам да си общувам с вас – няма никога да простя бездушието ви, защото не мога да преглътна, че произволни две неща от този списък не са достатъчни да си мръднете задниците, да захвърлите политическите си доспехи и клишета, да надвиете съмненията си дали един или друг манипулира едно или друго, и в крайна сметка – дори да има такива елементи… да обърнете гръб и да видите, че в своята същност манипулация няма – освен в главата ви, освен в ежедневието ви на страхливци, в което сте се вкопчили.

Протестът няма лидери и не предлага изход, защото всички там са лидери. Лидери на собствената си позиция и мнение. Справедливо нетолерантни към подменената действителност. Изискващи дезинфекция и ампутация на гнилото. Това е протест на погнусата от летаргията, в която с широко затворени очи живеем с години, недовършили… или може би… дори проспали пътьом… прехода си към (явно неосъзнатата) необходимост от демокрация и простичък набор от базови житейски ценности.

Изход ще предложат партиите – така работи демокрацията – площадът сочи проблемите, а те се решават от управляващите партии, експертите им и съдействието на външни формации, НПО-та и други, разбира се. Да – знам, че партия е мръсна дума, но тя е такава, защото манипулаторите и вие – същите тези с псевдоинтелектуалните брътвежи – се опитвате да оправдаете пасивността си с удобния извод, че всички са маскари и нищо няма да се промени. Забравяйки, че със 100% сигурност не успява само този, който не опитва.

Снощи вървях близо до човек, който носеше огромен плакат с надпис „Партии – Не! Проекти – Да!“. Нещо с което никак не съм съгласен, всъщност. Понеже какво са партиите, проектите, движенията… в крайна сметка са колективни формирования на хора, споделящи някакви сходни убеждения как трябва да се случват нещата. Тогава какво значение има дали ще се нарича партия, проект или нещо друго? Каква е разликата?… Не е ли по-добре вместо да се гнусим от една или друга дума, да я напълним със съдържание и смисъл!

Но нямам проблем да бъда рамо до рамо с този човек – нищо, че не съм съгласен с него. Понеже разбирам прекрасно защо го е написал. Защото и аз съм отчасти виновен, че той мисли така. Всички ние, които веднъж и друг път сме били безразлични или пасивни за важни неща от живота ни сме по малко виновни. Защото всичко това – как живеем – е следствие на това какви сме ние, как работим, колко сме отговорни към себе си, другите, фирмата или клиентите си… следствие е на това колко и какво четем, как възпитаваме децата си… какви са реперите ни за добро и лошо, за правилно и неправилно. Всичко това е важно. И… изненада! Всичко това е политика! И към нея е нормално да има различни гледни точки.

Затова нямам проблем да марширувам ден след ден с хората около себе си – те са и леви и десни – вероятно някаква част от тях са гласували за ГЕРБ, докато аз не съм и не бих. Вероятно някои ще гласуват пак за ГЕРБ или дори за БСП и ДПС – знам ли? Но там всички сме против липсата на усет за прекрачена граница, против толерантността към липсващия морал, против принципната безпринципност! Затова сме там – и различията ни нямат значение в тази плоскост на търсене на отговорност.

Аз винаги съм се осмислял като десен избирател, но на повечето си леви приятели винаги задавам вечния въпрос – няма ли да направите нещо смислено вляво? Защото парадоксът на днешния ден е, че десницата може да е в криза, но там нещо започва да се случва, дясното ще намери пътя си и ще покълне отново, но на него ще му трябва релевантното ляво, с което да спори, обсъжда, сравнява, провокира. Така работи демокрацията! А в ляво няма никой – там дори не е започнал процесът на случване. Защото БСП не е ляво – БСП е престъпление!

А изход има – няколко – просто всички, за да имат изобщо някакъв смисъл, минават през оставката на марионетния кабинет Орешарски и 42-рото Народно събрание – списъкът на хора с неустойчив морал в пленарната му зала надвишава приемливата норма на търпимост.

Иначе аз нямам проблем да споделя своя изход и той е свързан с участието на Реформаторски блок в управлението на страната. И не като конструктивна опозиция, както някак неловко все още не смеят да повярват в себе си някои от основателите му, а именно участие в управлението – нищо по-малко. Време е за смяна на поколението във властта. И голяма част от партиите в Реформаторския блок вече направиха такава вътрешно-партийна смяна. За да бъда максимално честен и конкретен – моите политически симпатии принадлежат на ДСБ – считам, че програмата, идейната платформа и принципите, които ДСБ следва съдържат максималния потенциал за отскок във вярната посока и са най-близо до моите политически убеждения.

Разбира се, от една страна предсрочни избори трябва да има максимално бързо, а от друга – Реформаторски блок няма как за толкова кратко време да акумулира енергия и електорална маса за самостоятелно управление. Но няма лесни битки – особено, когато става въпрос за бъдещето на цяла нация.

Встрани от моя изход, но в контекста на бъдещето на страната, се надявам (дори и в по-далечно време) на разпад на годзилогрухтера БСП (+ ДПС) – там няма нищо ляво, а очевидно няма и нищо здраво. Между другото около #ДАНСwithme се срещам непрекъснато с хора от БСМ – младежката организация на БСП, която Станишев съсипа, за да не му се пречкат като вътрешна опозиция, което само показва колко безпрецедентно вредно е явлението БСП и политическите мажоретки като Станишев – със или без преживените им катарзиси. И колкото по-рано в ляво се появи смислен и адекватен на времето субект, толкова по-добре ще бъде и за лявото, и за дясното, и за България.

Всъщност, в една по-мъдра България (какво – не подхожда ли на 13-вековната ни възраст да сме малко по-мъдри?) текущото политическо ръководство на ГЕРБ би подало оставка, защото би искало да провокира вътрешен оздравителен процес (без Цветанов и Борисов), след който опционалните следизборни партньорства биха били една идея по-лесни и възможни. В името на политическия компромис и бъдещето на всички, но… това опира до периферията на хумористичната фантастика.

А на всички тези приятели и познати, които продължават да мрънкат как не виждат какво могат да променят и за какво по-различно могат да гласуват бих им подхвърлил това видео и това интервю – сумарно няма да ви отнеме повече от 15 минути от живота, а те са важна част от моя изход…

Друга важна част е малцинство на безразличните.