Музите

И до днес в мрежата живеят и се разпространяват разни текстчета, чийто първоначален автор не е известен. Хората обаче си ги копират, пускат ги по разни форуми, в своите сайтове, препращат си ги по пощата… Някои са смешни, други сериозни, трети много истински и съкровени. И тези текстове живеят като някаква форма на интернет фолклор – „предават се от уста на уста“, би казала баба ми, лека и пръст… Всички сме ги срещали – даже по няколко пъти и през различни периоди от време отново и отново се натъкваме на тях, в една или друга форма или в различен сайт.

Няма да пиша за авторски права този път – изненадах ли някого…

Просто се замислих преди време за две неща – какво кара хората да си препредават и така да пазят живи тези текстове и какво е накарало незнайните им автори да ги напишат? Очевидно има нещо ценно или важно за нас в тях за да ги четем и препращаме на познатите си, да ги споделяме с познати и приятели. Очевидно искрата в тях ражда емоция, която нещо стопля вътре в нас. Може би ни казват нещо, което ни е трудно да си признаем сами или успяват да докоснат тези ъгълчета на душата ни, които сме забулили в тъмнина, забравили сме какво има там и панически ни е страх да надзърнем.

Много отблизо познавах (а може би все още познавам) един човек, който е автор на един такъв много истински, дълбок и разплакващ те текст, който анонимно се разхожда из българския интернет вече няколко години. Само още двама-трима души знаят кой е този човек и само за един от тях това знание е важно и съм сигурен, че не го е забравил. Другите може и да не помнят. Този, който не го е забравил беше всъщност едно момиче – неговата муза. Временно… Така е обикновено с музите – присъстват за кратко и си отиват бързо. Понякога се чудя биха ли били иначе музи ако оставаха. Това не беше единствената муза в неговия живот. Няколко след това идваха и си отиваха. Той можеше да пише горе-долу добре и съвсем без муза. Дори по поръчка. Дори и когато не беше в настроение. Понякога дори без да има идея какво точно иска да каже…

Той обаче май никога не написа по-красив текст от този, за който никой не знае, че е негов. Не че се е опитвал – тези неща не стават с опитване. Но някак не намери смисъл – дали защото след всяка муза човек остава по-беден и сив, дали защото музите често нямат значение, а по-важно е (простете фотографския ми изказ) под какъв ъгъл ще решиш да ги погледнеш?… Не съм го питал. Някак не смея. Темата за музите е нещо твърде интимно за да си позволя да го обсъждам макар и с толкова близък познат. Макар и на мен дори да ми се иска музите да бяха по-истински, не толкова мимолетни и да изгряваха по-често…

Не съм сигурен дали всяка муза заслужава това, което е провокирала. Май по скоро не… Заслужава го този, който е решил да го почувства по този начин, който е видял в музата муза и е разлял най-красивото от себе си навън за да докосва останалите. Дали всъщност музите не стават музи постфактум, когато красивото е вече налице и дали именно то не ги създава като музи?… Не знам… Ако питате мен, дори от тях нищо да не зависи – музите са прекрасни същества, както и тяхното присъствие. Дано ни навестяват по-често и да си отиват по-рядко, защото много ми се искаше, а и още искам, този човек да можеше и днес да напише това, което бе способен тогава…