Навреме

Това на снимката е ремък за фотоапарат. Емблематичен за марката върху него. Един от най-скъпите. Струва цели 30 долара. Без транспорта от Щатите, който може да дойде още толкова. Когато го купувах, нямаше лесен начин да си го намериш в България. Човек прави всякакви глупости, когато е влюбен.

Този ремък е почти единственото, което ще ми остане за спомен от голямата ми (почти 15-годишна) любов към Nikon. Бранд, към който едва ли някога ще бъда безразличен. Най-малко заради мечтите и трепета, които всичките тези години с Nikon ми донесоха. И заради разочарованията, разбира се, защото във всяка любов има поне супена лъжичка разочарование. Може би за да научиш нещо, или да я усетиш и запомниш истински.

Ремъкът може би далеч не е най-романтичния спомен, който да оставиш за себе си. Но пък е напоен със символика. Някак… особено ако имаш куража да си болезнено откровен към себе си. Защото всяка любов заслужава поне една гола откровеност.

Но този пост не е за Nikon, нито за ремъците… нито дори за любовта… Защото за любовта не се пише, ако вместо това можеш да я изживееш. Идва тихо и внезапно… или разцъфва постепенно. И в един момент разбираш, че всичко има значение. И си струва. И си е струвало. Дори сивотата на миналото. Защото винаги има утре, бъдеще и нова любов. И е вълшебна. Стига да я забележиш. Навреме.