Nikon D700 - над всякакви очаквания

Знам, че заглавието звучи много категорично. Нарочно е! Струва си! 🙂 Не виждам смисъл да пестя суперлативите си. И бързам още в първия абзац да уточня, че това не е нито ревю, нито какъвто и да бил сравнителен анализ, с претенции за неутралност или безпристрастност. Точно наобратно – това е споделяне на лични впечатления от едно наистина страхотно тяло – първото, което един съвсем пристрастен фен на Nikon като мен, е чакал с нетърпение.

От 2001 година насам снимам предимно с камери и оптика на Nikon. Ценя системата като такава – в нейната цялост – с всичките и предимства и недостатъци, и макар и да надничам в другите лагери от любопитство или за сверяване на часовника, никога не бих сменил цяла система, с която съм свикнал, познавам добре, инвестирал съм време и средства, заради една или друга екстра или някой и друг обектив. Съответно сравненията с други производители не са ми страст. Моята страст е Nikon и изборът ми е железен. Текстът по-долу е в стил – впечатленията на един фен. Надявам се това да разколебае потенциалните мераклии – особено от един конкретен отбор – да спорим ей така заради спорта 😉

Та макар и фен – за първи път от 2001-ва насам – аз си купих ново тяло не в края, а в началото на неговия жизнен цикъл. Преди да имам реални впечатления, преди да съм пипнал и пробвал за тест нечия друга камера. Аз принципно съм консервативен потребител – не обичам да сменям камерата си, пазарувам ново тяло, малко преди то да бъде подменено с по-ново, тогава и цената е най-добра и ако е имало някакви грижи то те са ясни и отстранени. Предпочитам високия сегмент, но в по-компактното тяло – демек трицифрените модели на Nikon. След D3 беше ясно, че е само въпрос на момент да се появи камера като D700 и дори приблизително предполагаемата и цена беше приготвена да отлежава в банката. Когато камерата стана факт, известно време се чудех дали все пак да не изчакам Коледа и малко по-добра цена, но в крайна сметка колебанията бяха бързо игнорирани и така се сдобих се с едно от първите тела с надпис D700, които се появиха в България чрез официалния вносител Профайлд и вече три месеца съм повече от щастлив от своя избор.

Снимането с Nikon D700 още от първите кадри беше повече от удоволствие – на практика интервалът от време за привикване с камерата беше нулев. И макар първоначално да планирах да ползвам новото тяло, предимно когато наистина по-голямата пълнокадрова матрица щеше да има значение, старото ми D200, което на практика също е съвсем ново, след първите 500 кадъра с новата камера просто категорично зае ролята си на backup тяло.

Камерата е изключително удобна. Без грип тежи 100-125 грама повече от D300/D200 и те се определено се усещат и в положителен и в отрицателен смисъл. В единият дават стабилност, а в другия – за хора с по-слаби ръце – предполагат по-лесна умора. Грипът със сигурност дава още повече удобство и стабилност особено за хора с по-големи ръце като мен, но и добавя още тегло. Удобно е, че цялата фамилия D200/300/700 ползват еднакви батерии и зарядни, макар и грипът за D200 да е различен. Визьорът е голям и светъл, макар и да покрива 95% от реалния кадър, но предвид компактното тяло и наличието на вградена светкавица в обема на призмата това дори не е истински компромис.

Усещането, когато човек я хване в ръце е за много здраво и добре конструирано тяло, вдъхващо доверие и стабилност. Направено с дълбок респект, комплименти и уважение, към тези които ще я ползват. Без нито привкус дори на пластмасово усещане…

Традиционно автофокусната система е на очакваното най-високо ниво и дори при лоши светлинни условия се справя повече от чудесно. А звукът от затвора при снимане си е… оргазменотворен…

Към днешна дата – след три месеца – снимането с Nikon D700 за мен е не просто удоволствие – то преобърна напълно възприятията ми за цифровия процес, надеждите за него, промени личното ми workflow и на практика катализира един отдавна тлеещ в мен процес – постепенното изоставяне на филма в полза на фокусиране върху дигиталната фотография.

Вече съм ползвал камерата в почти всякакви светлинни условия, включително тежки. Случи и се да работи и в дъжд, по време на буря, без специални средства за защита, а благодарение на новия сензор си позволявам да снимам от ръка през нощта при чувствителности от 5000-6000 ISO на адекватни скорости без стабилизирани обективи и без да се тревожа за резултата – свобода, която и филма не може да ми даде… Дори почти непрекъснато ползвам функцията за Auto-ISO, на която съм оставил безумния толеранс до ISO 6400, и която на предишното ми тяло D200 включвах само при нужда (репортажни ситуации) и с доста консервативни настройки. Тази седмица снимах и backstage фотографии в студио само на наличното оскъдно моделиращо осветление на блицовете, в паузите между реалните снимки. Камерата е просто безкомпромисна на високи ISO стойности. Снимките в общия случай са напълно годни за употреба докъм ISO нива около 12800, като шумът, когато го има, е напълно приемливо филмов.

Пълнокадровата матрица върна фокусните разстояния, перспективите и дълбочините на фокус там, където съм свикнал да ги виждам при филма. Всичко това, заедно с всичките предимства да имам кадрите си веднага (условно казано), да не „пестя“ филм, да имам шанс да контролирам целия цифров процес от началото до края, особено на фона на все по-свиващия се и скъп сегмент processing услуги около филма в България ме хвърли в поредния размисъл за сбогуване с филмовата фотография. Не ми се връща към джуркането на химия, освен за черно-бяло, което ми е страст. Като начало се разделих с три от петте си филмови тела и вероятно скоро ще оставя само едно, заради спомените и привкуса на екзотика. А може би няма… Не съм решил още…

В големите ми (и дългогодишни) колебания надделя факта, че в крайна сметка не бива да се фокусирам толкова в процеса като такъв, а в резултата. Защото всеки процес се овладява на една или друга цена и за период от време. А истината е, че вече за мен цифровият процес е много по-евтин, бърз и лесен за контрол и овладяване от начало до край, с уникално и доскоро немислимо качество като резултат, на който фон снимането на цветен или диапозитивен филм ми се явява просто твърде скъп и времеемък лукс.

Но да се върна на D700 – макар и да съм наясно, че това изобщо не е камера, към която би посегнал средностатистическия любител, дори не всеки запален такъв – всяко левче поискано за нея съвсем не е напразно. Да – това не е достъпна камера – но това е инструмент, който развързва ръцете на всеки до неочаквани ширини. На практика не се сещам за нито един компромис, който камерата да ме е принудила да направя, и за нито един момент, в който да не ми е била достатъчна. Поне в рамките на моите очаквания и фотографски амбиции. Особено в комбинация със съвременната оптика Nikkor и софтуера около цифровото портфолио продукти на компанията – D700 е повече от прекрасна перла в короната на Nikon.