В последния уикенд на юни се случи най-накрая да реализирам едно пътуване. Нищо особено – нито като организация, нито като дестинация – но отложено с цяла една година… Понякога се плаша, колко бързо се натрупват остатъци от планувани пътувания, срещи, дори неизживяни моменти. Докато се обърнеш и са отлетели седмици. Покрай тях си пропуснал десетки неща, уж отложени за другата или по-другата седмица, а изведнъж седмиците стават дузини, трупат се месеци, а ти си се заринал с отломки от изветрели планове, непрочетени книги, пропуснати изгреви и залези, недокоснати емоции, неизвървени пътища, несрещнати приятели…

Затова в края на юни с Генко се понесохме в поредната посока, която нямаше толкова значение накъде ще ни отведе, колкото че щеше някъде изобщо да ни води. Без план да направим или видим нещо, или да срещнем някого. Може би да снимаме, но не задължително. Просто движението само по себе си, в такова пътуване, се превръща в провокация, след като цяла една година не си успял да го осъществиш.

Стоян попита накъде ще ходим. Отговорих му, че не знам. И той каза: „Тогава и аз идвам!“…

Всъщност, тръгнахме тримата от Пловдив в ранното утро на Еньовден. Или поне планирахме да е рано, но понеже не бързахме за никъде, първо се снабдихме с кафе и вода, понеже макар Scenic-а, с който пътувахме да имаше климатик, по радиото ни обещаваха адски жеги.

Без да бързаме особено, крайната ни цел за деня беше Русе, затова се запътихме към Търново. По пътя си говорихме за нещата от живота и за нищо конкретно. Аз лично мислех да използвам това пътуване за размишления, но обикновено, колкото и да е странно, това ми се отдава повече, когато шофирам аз. А този път бях пътник, каквато роля явно напоследък ми е неестествена. И понеже не се спогодихме с радиото, до Търново слушахме стария ми iPhone, който напоследък ползвам за player – Ayo, Булгара, Buena Vista Social Club, Evanescence, Gotan Project, Purple и дори класическа китара в изпълнението на една феноменална китайка, която открих наскоро – Xue Fei Yang.

Почти не усетих кога стигнахме Търново – град, с който ме свързват доста неща в миналото ми, почти нищо, от които не е оцеляло в настоящето. Обикновено местата, където живея или където преминавам, оставят по някой друг отломък за спомен или тежест в душата ми, когато там се е случило нещо важно за мен. Търново се отнася към мен с равнодушно безразличие и аз му отвръщам със същото. Затова прагматично се насочихме към Щастливеца с намерение просто да обядваме и да продължим. Всъщност, обещаната от синоптиците жега вече настъпваше, така че и дори да имахме други намерения, със сигурност щяхме да ги преосмислим.

И понеже формалният повод на пътешествието бе да разходим себе си и няколко обектива из България, аз носех, вече старото, но златно и вярно D700, с два от любимите ми (също стари и златни) Nikkor-а. А точно два дни преди да тръгна от София, в България (съвсем навреме) пристигнаха първите 6 бройки на едно прекрасно ново обективче на Nikon, което поръчах импулсивно още в деня на анонса му и съответно пръв получих първата бройка, като с удоволствие се ангажирах и да споделя впечатления, разбира се.

В Русе стигнахме още следобеда и първото, което ни посрещна там бе жегата. GPS-ът, благодарение на Google Maps ни заведе буквално пред вратата на хотела ни, където се разбрахме да изчакаме малко слънцето да се поуспокои, преди да решим какво ще правим до края на деня. Макар и петък, аз вече бях получил и прочел през телефона си двайсетина писма, които очакваха някакъв отговор в рамките на деня, но по пътя никак не ми се пишеше от телефона и затова сега използвах момента да отметна някоя и друга задачка от хотелската си стая. Същия ден две момчета от Опънинтегра приключваха внедряване на софтуерна система при клиент във Видин, което бяхме започнали предния ден, но за щастие нямаше някакви непреодолими грижи.

Моят компютър „чуваше“ и hotspot-а на Стоян от долния етаж, така че явно и той беше решил да рови нещо или да чете поща…

След около час Генко се обади, че му се излиза, а аз имах животворна необходимост от кафе, защото направих грешката да си взема подобие на такова на една бензиностанция на Лукойл в Горна Оряховица. Беше Jacobs, каквото никак не харесвам, и на всичко отгоре от машина. Хотелът имаше някакво толкова невзрачно кафене, някъде в подземията под рецепцията, че дори и през ум не ми мина да потърся там каквото и да е. А и „стъргалото“ на Русе, беше на две преки.

Не бях идвал в Русе поне от 20 години. И интересното е, че имах доста детайлни детски спомени в главата си от онова време. Не помнех обаче Дунав и реших да надзърна, въпреки желанието ми за хубаво кафе. С Генко се разходихме до реката и обратно. Жегата все още беше на дневен ред, а гледката дори не ме провокира да посегна към ципа на фотографската си чанта. Поне в тази част, до която се разходихме, попаднахме на индустриален и доста западнал пейзаж, както от нашия, така и откъм румънския бряг.

За сметка на това намерихме хубаво кафе, в хубаво, сенчесто и прохладно кафене, с прекрасна сервитьорка, която имаше невероятно очарователно излъчване, много красиви очи и лице, и не по-малко хубаво име – Цвети. Там ни намери и Стоян, с който се разходихме до парка, разминахме се с някакъв мини-карнавал, и в крайна сметка, решихме да пощракаме малко из улиците на Русе.

Русенки обаче никак не ни помогнаха. Дали от жегата, дали заради нещо друго, но… дружно решихме, че са на някаква специална диета за крака. Понеже толкова чифта перфектни, голи крака се разхождаха навсякъде, че изобщо никакво снимане не ни се получи. Нито при мен с моя статут на ерген (не знам дали това минава за оправдание), нито при другите двама, като силно женени с деца. Пълен провал – човек едва успява да фокусира с поглед, какво остава с ръчнофокусна оптика.

Добре де, направихме някоя и друга снимка, колкото да разгреем…

Nikon D700 | Nikkor AF-S 50/1.8G @f/1.8

Русе, между другото, наистина си заслужава името „Малката Виена“ – поне в архитектурен контекст…

Nikon D700 | Nikkor AF-S 50/1.8G @f/1.8

Покръстосвахме улиците, побъбрихме за миналото, настоящето, старите приятелства, новите дистанции… И за жени, разбира се… докато се мръкна… след това хапнахме и планирахме следващия ден, за който вече всъщност, имахме доста амбициозна програма…

(следва продължение)

Написано от Йовко Ламбрев

ИТ и Интернет експерт, предприемач, блогър и фотограф от Пловдив. Фен на WordPress, книгите и музиката. Вярва, че можем да направим света по-добър.

6 коментара

  1. Барем една снимка на един чифт крака да ни беше пуснал (па ако ще и леко размазана да е) :-)
    И явно трябваше да напусна България, та да минеш през Горна Оряховица… Има ли хора там все още? :-)

    Отговор

  2. За тебе специално ще извадя от склада някой друг женски крак, по някой друг повод, обещавам! :)

    Отговор

  3. @Yovko:

    Дали от жегата, дали заради нещо друго, но… дружно решихме, че са на някаква специална диета за крака. Понеже толкова чифта перфектни голи крака се разхождаха навсякъде, че изобщо никакво снимане не ни се получи.

    Леко завиждам, може да не сте случили на фоторазходка, ама иначе… ;)

    Ако пък от ГДБОП някой ви чете диалога с Лъчо (и няма чувство за хумор), ще видиш ти едно изваждане на „специален женски крак от склада“! :-DDD

    …Сега по-сериозно – много приятен пътепис си заформил, надявам се скоро да можем да прочетем и другите части, че и някой друг кадър да видим… :)

    И последно, Jacobs от машина няма да ти хареса. Обаче някой път ако се отбиеш на гости, обещавам да ти приготвя най-хубавото домашно кафе с Jacobs Monarch Classic, и ако не ти хареса, обещавам да го изпия сам! ;)

    Отговор

  4. Ей, малко по-голямо уважение към ГДБОП, моля те! Все пак те ни запознаха и сприятелиха :)

    Отговор

  5. Така е така е, признавам… :)

    Шегички само… ;)

    Отговор

  6. Интересен разказ и много благодаря, че сподели за Xue Fei Yang!

    @Лъчо,
    в Горна Оряховица все още се намират хора, но за съжаление предимно застаряващи. За сметка на това Калтинец и Гарата процъфтяват:)

    Отговор

Ако искате да споделите нещо