Пантеон

Годината е 1987. Аз още не съм бил в гимназията, но главните герои на филма вече са. Повечето от тях са деца на неслучайни хора от силните на деня в Бургас, където се развива действието. А скандалът е, че именно тези „неслучайни“ деца извършват 3-4 пъти гаменски погром върху не какво да е – а пантеонът на антифашистите в морската градина на града. Иначе казано децата на партията срещу светинята на партията, но без политически подтекст. Най-обикновена хулиганщина.

Малина Петрова започва да прави филм, но я спират. Партията. Също така е спряно и следствието, а наказанията са изненадващо меки за „децата“ на партийните величия на града.

Малина обаче не се отказва, събира заснетия материал и го пуска на свои колеги – изявени кинематографисти като Анжел Вагенщайн, Тодор Андрейков, Георги Дюлгеров, Христо Ковачев и Божидар Манов като снима тяхната дискусия и коментари.

Всъщност именно втората част вбесява много повече Партията…

Защо да изгледате този 40-минутен филм днес ли? Обърнете внимание на клишетата в разговорите, сравнете ги с днешните. Онези ще ви звучат далечно и различно, но не са много различни от днешните. Продължаваме да говорим (и за съжаление) да мислим с клишета. Задайте си въпроса, въпреки фалша на онова общество, той сега по-малък ли е? Дали всъщност след толкова години преход не позволихме нещата да се върнат дори по-назад? Механизмът с потулването на „нашите“ и до ден-днешен съсипва държавата и обществото ни.

И защото именно нежеланието да помним и познаваме миналото (и злодеите му) продължават да ни държат в омагьосания кръг на пантеоните на забравата…