От няколко дни изненадвам хората с разсъжденията си, че възнамерявам да разпродам един гардероб със студийна и професионална фототехника, включително и повечето си апарати, и да се превърна в любител, какъвто винаги съм бил. И не просто възнамерявам, а дори вече започнах.

Фотографията е моя голяма страст и като всеки любител, който винаги иска още и още… техника, осветление, аксесоари… и аз доскоро не правех изключение. Често профитата са много по-прагматични, защото за тях това е инвестиция и ако нямат ясен бизнес-план как ще си я възвърнат, обикновено не залитат толкова, колкото един любител би могъл. В същия момент считам, че фотографската индустрия в началото на цифровата ера изключително много злоупотреби с потребителите си. И продължава да го прави. В момента телефоните достигнаха способностите на сапунерките, което е възможно най-грозния пример, колко изкривен и почти безполезен е този сегмент… в името на финансовите обороти и темповете на растеж на пазарите, индустрията манипулираше и манипулира най-безочливо клиентите си – с мегапиксели, мегазумове, математика, технически безмислици, процесори и т.н. – забравяйки много често напълно фотографията. С ръка на сърцето си признавам, че не се досещам за бранд, който да посоча като приятно изключение. Може би освен Leica М, просто няма такъв, но там пък имам други коментари, с които не искам да разводнявам темата.

Най-пренебрегнати и заблуждавани бяха любителите, особено запалените. Докато те плачеха за качествено изображение, индустрията ги залъгваше с мегапиксели, докато те искаха компактни системи, индустрията ги замеряше с грамадни грозилища. И така продаваше и от двете – компактни недъгави апаратчета и големи и неудобни профитела с гигантски и неудобни за носене обективи. И любителите купувахме и от двете… с едното получаваш качество, а с другото удобство, но никога и двете. Всъщност любителският сегмент беше насилен да стане профи и е неразорана нива и до днес…

Добрата новина през последните няколко месеца докъм година и нещо са два бранда – Fuji и Olympus, които – редно е да се признае – притиснати от обстоятелствата, може би… напипаха правилния път за баланс между гъвкавост (сменяема оптика), качество (вече все по-читави сензори) и ергономия (компактни и удобни тела). Откъм цена още има какво да се желае, но при положение, че нямат конкуренция, цените едва ли ще слизат бързо надолу. Нещо повече, последните модели X100, X-Pro1 и OM-D са и едно приятно завърщане към миналото – не само като дизайн, а по-скоро към концепцията, че като махнем всичките алабализми, фотографията се свежда до три простички неща – бленда, скорост на затвора и фокус (окей, нека и ISO-то да сложим в цифровата ера)… и най-логичното нещо на света е те да са основните контроли на апарата, да си имат врътчици и да са на видимо и удобно място, а не забутани в 17-та страница, на осма папка, на не знам кое си компютърно меню на дисплея.

Съжалявам, но колкото и да ми се сърди някой, няма да спомена тук нито Sony, нито Samsung, нито никой друг, който не си е взел изпита по ергономия в училището по дизайн. Няма да спомена дори класиците Nikon, Canon и Pentax, защото те са най-виновни за злоупотребите в любителския сегмент и за състоянието му в момента.

Още, когато видях X100, далеч преди въобще да съществува (Fuji го анонсираха още на фаза идея и концепция) вече ми го бяха „продали“. Това е като влюбването. В началото не знаеш точно защо, може и изобщо да няма разумна причина, и тя дори не ти трябва, но… именно това ми припомни, че фотографията е усещане… харесване… и дори обичане…

Сигурно можеш да обичаш и сапунерката си или големия грозен DSLR, но аз така и не успях. Харесвам си апаратите, но само толкова. Колкото и съвършена и прекрасна да е една машина, тя си остава машина, която за фотопрофесионалист има значение колко е тежка, здрава, мощна, устойчива, но… за мен… любителя е по-важно да я… обичам. Да ми харесва, да я използвам и водя навсякъде със себе си, без да ме питат „хей, ти дори на вечеря у нас идваш с две раници техника“. Когато моето x100 се наложи да отиде на ремонт до UK (заради производствен недъг) бях две седмици като болен. Имам купчина други апарати, но почти не снимах с тях, докато Fuji-то не се върна обратно.

Има и още нещо… Фотографията за мен освен голяма страст е и съдба. Тя ме раздели с няколко души, на които държах. Заради неразбиране, ревност, дребнавост, изопачаване на действителността, себелюбие, егоизъм… и в двете посоки… Приех това, защото… обратното би означавало жертва… жертва с нещо вътре дълбоко в мен, което би поставило под съмнение базиса… това, което съм… А такива жертви не се правят. Такива жертви не бива дори да се искат. В един момент, обаче разбираш, че част от проблема е в теб… и ако можеш да жертваш лесно неща, които се оказва, че си нямал, някой ден може да се наложи да жертваш всичко, а това не си струва… не и заради фотография, не и дори заради част от базиса ти, ако това поставя под въпрос основите на всичко останало.

Затова искам да мога да побера цялата си фотомания в една малка чанта или едно шкафче или рафтче. Да снимам само това, което ми доставя радост – улицата, приятелите ми и емоциите наоколо. Искам да се разделя с един гардероб техника, която чисто емоционално ми тежи твърде много. Това е последното, което трябва да изхвърля, за да мога да изплувам на повърхността и да поема истински въздух, без байпасове, кислородни бутилки и всякакви други патерици. Искам да се разделя с фотографията-бреме, за да мога да (пре)открия фотографията-удоволствие. Извинявам се на всички кандидат-модели, с които не можахме да снимаме.

След няколко седмици, по ирония на съдбата ще е първото ми фотографско представяне в специализирано печатно издание. Дано пък и да не е последното, но със сигурност следващото ще е с още по-малко претенция, с колкото мога по-минималистична, но затова пък силно фотографска техника. Искам да обезсмисля техниката за сметка на усещанията. Искам да снимам емоции, а те не се измерват в цифри и детайли… измерват се в красиви мигове, задъхвания или… спирания на дъха пред онази магия Животът.

Написано от Йовко Ламбрев

ИТ и Интернет експерт, предприемач, блогър и фотограф от Пловдив. Фен на WordPress, книгите и музиката. Вярва, че можем да направим света по-добър.

20 коментара

  1. Йовко, опитвам се да си спомня кога за последно съм бил напълно и безрезервно съгласен с теб и не мога. Дори е малко разочароващо. Обикновено оставяш място за едно мъничко „Е да де ама нали …“.

    Отговор

  2. Ще свършат ли семинарите на SimpleStudio?

    Отговор

  3. @Salle: :)

    @Дончо: Няма да свършат, но продължавам да търся верния формат. И не мисля, че съм го намерил. Така или иначе преди да пукне пролет няма да организирам семинари.

    Отговор

  4. Дано фотографската техника остави празнина само в гардероба. И дано емоциите, които запечатваш в кадри от тук нататък да са по-красиви и по-силни от тези, които ти носи планирането на снимки :-)

    Отговор

  5. Ей, сега ще видя к’во си пуснал в базара и после ще те критикувам :)

    Отговор

  6. Ти имаш да събираш пари за голямата пушка. А и това дето съм го пуснал е едва началото :)

    Отговор

  7. Понякога най-хубавите снимки стават със сапунерки :) Поздравления за смелото (но несъмнено освобождаващо) решение.

    Отговор

  8. Поздравления за постъпката (продаването на ненужната ти техника), Йовко. Това не е достатъчно условие за снимане, но е до голяма степен необходимо. Казва ти го човек дето в шкафовете има повече техника от снимки…

    И аз като теб съм разочарован от големите в бранша. Никон, Канон и Сони са ясни: на час по лъжичка и печалбите не спират. Самсунг и Панасоник са по-скоро фирми за електроника, а не фотографски и от тях човек не може да очаква чудеса. Само не разбирам Пентакс и Олимпус. Новият Пенчо е като кюфте излязло от моите ръце: изглежда като издялан от дърво мокъп. Много лошо начало за работата с Рико. Последните винаги са играли в един отбор с Пентакс още от М42 та до 90-те години. Добра продуктова гама: за любителите на солидното: XR1S/XR2S; за любителите на електрониката XR-P/XR-S; за хора с ограничени бюджети KR-10 Super. Сякаш на Рико се дължи оживяването на К-байонета прев 80-те години. Определено очаквах и сега да се хванат с Пентакс и да излязат от тресавището, но те май там са добре…

    Няма да се съглася с теб и ще кажа, че новия Оли Д ми се струва безвкусица. Просто го погледни до старите ОМ и ще видиш, че няма нищо общо. Или казано по-различно: опитва се да копира формата, но не и съдържанието. Врътките са някак не защото трябва да са там, а защото на старите СЛР са там. И както при всяко самоцелно копиране се е получило бледо копие. Казвам и го като човек снимал с ОМ1 и ОМ2 и обичаш да си ги съзерцава. Малко ми беше терсене с контролите, защото съм свикнал с организацията на Пентакс/Минолта, но поне камерата е изпипана. Направо си е бижу да я държиш, гледаш и снимаш с нея. Напълно обаче споделям одобрението ти за Фуджи: камера мислена до последния детайл. Това е компанията с най-едекватна политика към потребителите си, не поддаваща се на модни течения, а опитваща се да създава уникални продукти на достъпни цени. Дано Фуджи повлекат крак и други да ги последват.

    Long live Fuji! И да ни радваш със снимки!

    Отговор

  9. А какво мислиш за Panasonic Lumix GH2/G3?… като размер на тялото/удобство/обективи/качество на снимки/видео? :-)

    Аз с професионален DSLR не съм снимал почти, но когато снимах за малко, ми харесваше: усещането за „стабилност“, и че снимките стават много качествени! Също и ми харесваше, че имам контрол над почти всичко: бленда, експозиция, фокус (ръчен/автоматичен), ISO и т.н. Недостатъци: Тежки. Бавно се сменят обективи. Много настройки, пръснати из различни менюта.

    При сапунерките ми харесва: компактност! Не ми харесва: липса на важни контроли, и лошо качество на снимките.

    При новите „средни“ фотоапарати – като споменатия Lumix GH2 – ми харесва: компактни, но с доста голяма матрица. Може да се сменят обективите. Леки! Много настройки. RAW. Страхотно видео! Не ми харесва: „пластмасово“ излъчване. И пак, много менюта… И адски висока цена. (GH2 + 3 или 4 основни обектива, като „обикновен“, super-zoom, макро, потретен и wide-angle ще струва колкото едно професионално тяло на Nikon, като D700 или дори по-висок клас – което е малко тъпо.)

    А наскоро снимах и малко на филм (6-8 ленти може би…) с Pentax SP1000 (бившия твой Pentax, хехе), и усещането беше страхотно! Този фотоапарат с един 50 mm 1.8 обектив правеше чудеса, и даваше несравнимо усещане! Но и тук си имаме недостатъци – бавно ръчно фокусиране, скъпо снимане (на лента), лошо сканиране после, възможност да изпуснеш много хубави моменти. Но пък може да хванеш и някои други.

    Така или иначе – осъзнавам, че съм любител, и също и че няма как да намеря идеалния фотоапарат – но търсенето ще продължава…

    Благодаря да страхотния текст! Да продължаваш да пишеш, за фотография и всичко, което те вълнува! :)))

    Отговор

  10. Не харесвам Panasonic – както е коментирал и Иван Генчев по-горе – те са добри с електрониката, но с фотографията ги няма. Аз не искам непрекъснато да се боря с компютъра в апарата като снимам, а с Panasonic това е обичайно. Имах два Lumix-а дотук, не успях да ги харесам напълно. Ама тогава нямаше и много по-добри опции. Сега, ако ще се заиграваш с micro4/3 система, PEN-човците за мен са по-добрият избор.

    Отговор

  11. Иване, ясно е, че OM-D е стремеж към копие, но в сравнение с PEN крачката е в правилна посока, дано да продължат да крачат.

    Отговор

  12. Прав си, за Lumix-а, обаче видеото им е много по-добро от PEN… а предвид, че днес може да правим и снимки, и видео, с една качествена машина (4/3, m4/3 или dSLR), то си имат и предимства… но не са идеални. :)

    Отговор

  13. Венелин Илиев 14 февруари 2012 в 12:05

    И аз съм любител-фотограф. И на мен фотографията е в сърцето ми. Мисля си, че има техника, която колкото и съвършена да е, някак си прави прекалено сложна връзката между теб и това, което снимаш. И има техника, колкото и проста да е, която ви прави едно цяло – теб и това, което снимаш. И тогава всеки кадър отеква вътре в теб, прави те щастлив, замираш от удоволствието от уловения миг. Нямам финансовите възможности за нова техника, снимам с един пентакс и два обектива. Но ги обичам. Все повече забравям за тях, когато снимам, някак си съм се сраснал с тях, остава само удоволствието от рисуването със светлината.

    Разбира се, че бизнесът с всичките тия модели, оборудване, „нови“ неща и т.н. разваля нещата. Ходя на лекциите на Николай Трейман във Фотосинтезис, посветени на големи имена от миналия век. И всеки път си мисля – колко съвършена техника има сега, но колко малко Дух в снимките. Това пресищане с техника е пагубно – не само във фотографията, а въобще.
    Не съм участвал в нито един семинар на Simple Studio, но ако имам възможност, бих опитал. Ще е чест за мен.

    Благодарен съм за знанията и емоциите, споделяни в този блог.

    Отговор

  14. Именно. Семинарите на SimpleStudio също ми са сухи. На мен самия, който ги организира. Затова мисля, какво още мога да направя за да са повече fun, кеф и удоволствие… и някой ден ще го измисля :)

    Отговор

  15. Може да направиш brainstorming с приятели на по бира… и кой знае, може някакви интересни идеи да изскочат! ;)

    Отговор

  16. Може. И е една от идеите на масата.

    Отговор

  17. Хората, винаги се изненадват, когато срещнат нещо извън релсите и рутината. Вместо да се опитат да разберат новото и да помислят върху него. Аз благодаря, за споделеното мнение, защото ме накара да се замисля и да погледна от друг ъгъл на бъдещото ми развите на фотографското хоби.
    Хубав ден!

    Отговор

  18. Този текст го бях бях пропуснала. Разплака ме. Извинявам се! Приех го лирично.

    Отговор

  19. Йовко, имаш ли възможност и желание за организиране на курс по фотография или семинар в Пловдив?
    В градът ни има една огромна ниша по темата и за съжаление все още няма компетентни и способни хора с желание да я запълнят.

    Отговор

  20. Желание имам, но с времето имам проблем. Поне през идните 2 месеца.

    Отговор

Ако искате да споделите нещо