От няколко дни изненадвам хората с разсъжденията си, че възнамерявам да разпродам един гардероб със студийна и професионална фототехника, включително и повечето си апарати, и да се превърна в любител, какъвто винаги съм бил. И не просто възнамерявам, а дори вече започнах.

Фотографията е моя голяма страст и като всеки любител, който винаги иска още и още… техника, осветление, аксесоари… и аз доскоро не правех изключение. Често профитата са много по-прагматични, защото за тях това е инвестиция и ако нямат ясен бизнес-план как ще си я възвърнат, обикновено не залитат толкова, колкото един любител би могъл. В същия момент считам, че фотографската индустрия в началото на цифровата ера изключително много злоупотреби с потребителите си. И продължава да го прави. В момента телефоните достигнаха способностите на сапунерките, което е възможно най-грозния пример, колко изкривен и почти безполезен е този сегмент… в името на финансовите обороти и темповете на растеж на пазарите, индустрията манипулираше и манипулира най-безочливо клиентите си – с мегапиксели, мегазумове, математика, технически безмислици, процесори и т.н. – забравяйки много често напълно фотографията. С ръка на сърцето си признавам, че не се досещам за бранд, който да посоча като приятно изключение. Може би освен Leica М, просто няма такъв, но там пък имам други коментари, с които не искам да разводнявам темата.

Най-пренебрегнати и заблуждавани бяха любителите, особено запалените. Докато те плачеха за качествено изображение, индустрията ги залъгваше с мегапиксели, докато те искаха компактни системи, индустрията ги замеряше с грамадни грозилища. И така продаваше и от двете – компактни недъгави апаратчета и големи и неудобни профитела с гигантски и неудобни за носене обективи. И любителите купувахме и от двете… с едното получаваш качество, а с другото удобство, но никога и двете. Всъщност любителският сегмент беше насилен да стане профи и е неразорана нива и до днес…

Добрата новина през последните няколко месеца докъм година и нещо са два бранда – Fuji и Olympus, които – редно е да се признае – притиснати от обстоятелствата, може би… напипаха правилния път за баланс между гъвкавост (сменяема оптика), качество (вече все по-читави сензори) и ергономия (компактни и удобни тела). Откъм цена още има какво да се желае, но при положение, че нямат конкуренция, цените едва ли ще слизат бързо надолу. Нещо повече, последните модели X100, X-Pro1 и OM-D са и едно приятно завърщане към миналото – не само като дизайн, а по-скоро към концепцията, че като махнем всичките алабализми, фотографията се свежда до три простички неща – бленда, скорост на затвора и фокус (окей, нека и ISO-то да сложим в цифровата ера)… и най-логичното нещо на света е те да са основните контроли на апарата, да си имат врътчици и да са на видимо и удобно място, а не забутани в 17-та страница, на осма папка, на не знам кое си компютърно меню на дисплея.

Съжалявам, но колкото и да ми се сърди някой, няма да спомена тук нито Sony, нито Samsung, нито никой друг, който не си е взел изпита по ергономия в училището по дизайн. Няма да спомена дори класиците Nikon, Canon и Pentax, защото те са най-виновни за злоупотребите в любителския сегмент и за състоянието му в момента.

Още, когато видях X100, далеч преди въобще да съществува (Fuji го анонсираха още на фаза идея и концепция) вече ми го бяха „продали“. Това е като влюбването. В началото не знаеш точно защо, може и изобщо да няма разумна причина, и тя дори не ти трябва, но… именно това ми припомни, че фотографията е усещане… харесване… и дори обичане…

Сигурно можеш да обичаш и сапунерката си или големия грозен DSLR, но аз така и не успях. Харесвам си апаратите, но само толкова. Колкото и съвършена и прекрасна да е една машина, тя си остава машина, която за фотопрофесионалист има значение колко е тежка, здрава, мощна, устойчива, но… за мен… любителя е по-важно да я… обичам. Да ми харесва, да я използвам и водя навсякъде със себе си, без да ме питат „хей, ти дори на вечеря у нас идваш с две раници техника“. Когато моето x100 се наложи да отиде на ремонт до UK (заради производствен недъг) бях две седмици като болен. Имам купчина други апарати, но почти не снимах с тях, докато Fuji-то не се върна обратно.

Има и още нещо… Фотографията за мен освен голяма страст е и съдба. Тя ме раздели с няколко души, на които държах. Заради неразбиране, ревност, дребнавост, изопачаване на действителността, себелюбие, егоизъм… и в двете посоки… Приех това, защото… обратното би означавало жертва… жертва с нещо вътре дълбоко в мен, което би поставило под съмнение базиса… това, което съм… А такива жертви не се правят. Такива жертви не бива дори да се искат. В един момент, обаче разбираш, че част от проблема е в теб… и ако можеш да жертваш лесно неща, които се оказва, че си нямал, някой ден може да се наложи да жертваш всичко, а това не си струва… не и заради фотография, не и дори заради част от базиса ти, ако това поставя под въпрос основите на всичко останало.

Затова искам да мога да побера цялата си фотомания в една малка чанта или едно шкафче или рафтче. Да снимам само това, което ми доставя радост – улицата, приятелите ми и емоциите наоколо. Искам да се разделя с един гардероб техника, която чисто емоционално ми тежи твърде много. Това е последното, което трябва да изхвърля, за да мога да изплувам на повърхността и да поема истински въздух, без байпасове, кислородни бутилки и всякакви други патерици. Искам да се разделя с фотографията-бреме, за да мога да (пре)открия фотографията-удоволствие. Извинявам се на всички кандидат-модели, с които не можахме да снимаме.

След няколко седмици, по ирония на съдбата ще е първото ми фотографско представяне в специализирано печатно издание. Дано пък и да не е последното, но със сигурност следващото ще е с още по-малко претенция, с колкото мога по-минималистична, но затова пък силно фотографска техника. Искам да обезсмисля техниката за сметка на усещанията. Искам да снимам емоции, а те не се измерват в цифри и детайли… измерват се в красиви мигове, задъхвания или… спирания на дъха пред онази магия Животът.