Последните неща

Is it getting better
Or do you feel the same…
(U2 – One, 1992)

Не за първи път сядам с множество неподредени мисли в главата си пред лаптопа в началото на нов пост. Нямам идея защо избрах да слушам докато пиша точно Achtung Baby от албумите в музикалната библиотека на моя iTunes и защо реших да цитирам точно One вместо мото на този текст. Даже не съм сигурен дали заглавието, което попълних в полето Title ще остане същото до края… Нямам никаква точна идея, просто защото много от тези неща, за които искам да пиша, всъщност няма как да пречупя през призмата на осмислянето. За други ми липсват думи или дори смелост. Много често различни неща е по-лесно или естествено да останат само докоснати, полунеуловени… 100% чиста емоция, която е лъхнала шепа свежест около лицето ти и те е накарала да се почувстваш по-жив и повече себе си.

„Беше едно много дълго пътуване“ ми каза Тони снощи след последното представление на Night Songs в Хамбара. Аз само кимнах, защото само преди малко докато гледах пиесата и слушах репликите, които едва ли не вече знам наизуст, си мислех нещо подобно. Може би ме побутна Алекс, която провокира слушателите на Mi-La Gold да и разкажат ако искат какво са почувствали след пиесата. Може би просто аз съм човек, чиято емоционалност има нужда от подобни крайъгълни репери за да ориентира „пътуванията“ си… Всъщност дори не съм сигурен, че гледах пиесата ще е точното изречение. Май се стараех да я почувствам по онзи начин, който да ме накара да я усетя като емоционален полъх, но не от това, което се случваше на фактически липсващата сцена, а това, което пиесата направи за мен и у мен…

Спомних си как преди почти точно две години именно тя бе повод да се запозная с Весела, с атмосферата на Хамбара и дори да се гмурна по-дълбоко във фотографията, запътвайки се натам, където винаги съм искал да отида, но все отлагах за неизвестно кога. В някакъв смисъл някъде тогава с Тони станахме още повече приятели. Ако не се бе случило това не съм сигурен дали щях да имам куража да доизмечтая ФОП, C3 или дори SimpleStudio. Не знам дали беше случайно, че началото бе именно през един конкретен ден, събрал в себе си и приемане, и отрицание, и надежда, и болка… и осмислен край, и неосъзнато ново начало…

Снощи стоях там, говорих си с Весела, с Тони, с Мартин Микуш, с доста от хората, които бяха там, дори с Явор Гърдев за C3, с режисьора Петър Стойчев за авторски права, слушах цигулката на Ицхак Финци, който обича да свири в Хамбара късно вечер, а всъщност се чувствах като в началото. Сякаш нещо предстоеше да се случи и сякаш не бях гледал пиесата. Някакси импулсът беше минорен, но същестуваше. Няма да генерализирам баналности, че вероятно всеки край, всяко последно нещо е крайъгълен репер за нещо ново или поне за промяна… достатъчно ми е, че се случва понякога. И да го почувстваш има смисъл и значение… Понякога не си сигурен кое точно е важното и къде точно е смисълът, но ако се оставиш емоцията да те води, тя със сигурност безпогрешно те отвежда там, където ще го видиш. Може би след време, а може би точно, когато трябва…