Пробуждане

Забравил бях…

Усещането е толкова силно, че сякаш продължавам да сънувам. А се събудих със сигурност, макар и само след 3-4 часа сън. Още щом отворих очи, знаех, че няма начин пак да заспя.

Заслушах се, но не чух нищо. Излязох от стаята. Тихо влязох в банята и се опитах да си измия зъбите без да вдигам никакъв шум.

Тя спеше свита на кравайче и реших, че трябва да и е студено. Внимателно я завих с още едно одеало и на пръсти се върнах в леглото си. Едва наближаваше 7 – беше адски рано да я будя.

Облякох се, а iPad-ът ми правеше компания през следващите два часа, преди да чуя шумолене и раздвижване в другата стая. Поколебах се малко, но почувствах, че трябва да стана и да отида при нея.

Заварих я меланхолично загледана през прозореца. Вън валеше сняг, тя беше облечена в бяло, а насрещната светлина рисуваше сияние около нея. Сякаш имах ангел на гости.
– Събуди ли се? – промълвих възможно най-тихо за да не разваля магията.
– Да. Извинявай… – обърна се тя и ми се усмихна с онази усмивка, която бих искал да е пред мен непрекъснато, но винаги свеждам поглед, когато я зърна. Странно е. Пораснах. Остарях. И не свикнах. Понякога чакаш отчаяно и безнадеждно с дни и седмици да видиш такава усмивка, а когато я получиш, все не успяваш да и се любуваш напълно…
Тя колебливо продължи:
– Аз почти нищо не си спомням…
– Няма какво да си спомняш. Добре ли спа?
– Да. Много добре.
– Искаш ли кафе?
– Мда… – с полупрозявка ми отговори тя и се премести до масата. Направи го толкова плавно и грациозно, сякаш не ходеше по земята. А аз, опитвайки се да мобилизирам всички мозъчни клетки да се стремят да формират смислени изречения, започнах да преразказвам края на купона:
– Ами Соня хакна ситуацията. Останахте само тя и ти, но бяхте толкова пияни и двете, че трябваше или да ви закарам лично или да спите тук. Но ти междувременно напълно предаде фронта. И след протяжен половинчасов диалог, в който ти участваше с неясно мънкане, решихме да спите двечките на дивана до сутринта. Имаше известен проблем да те убедим да оставиш стола в полза на дивана и точно щях да те нося, когато ти скочи и се премести. Тогава ви оставих, но я чувах, че тя потропа известно време из стаята и по едно време дойде при мен облечена с чанта, палто и обувки и каза, че иска да се прибира. Беше три и половина. И нямаше как да споря и да я спра…
– Олеле.
– Като я познавам е тръгнала с колата и… казах и да пусне SMS като се прибере, но няма нищо от нея. Дано всичко да е наред.

...

Изхвърлих първото кафе, защото машината не беше работила от предния уикенд и пуснах ново.

• Късо? Дълго?
• Дълго.
• Искаш ли мляко?
• Да.

Направих кафе и на себе си и седнах срещу нея. Снощи беше абсолютната мацка, а сега продължаваше да ми прилича на сънливо ангелче. Имаше малко поразмазан грим, с който беше спала, но при все това изглеждаше безумно красива. Можех да я съзерцавам с часове, дни и седмици без да се наситя. Не знам дали го чувстваше с женската си интуиция, понеже не показвах нищо повече от любезна загриженост към нея. Или поне така си мислех.
Усетих, че нещо не е наред...

• Искаш ли още нещо? Някаква закуска?
• Не. Но захар...

Винаги забравям да предложа захар. Понеже аз не ползвам и все не мога да свикна, че е част от стандартните опции.

• Извинявай. Кафява или бяла?
• Кафява, ако има.

Заговорихме за обичайните ежедневни глупости, а всъщност я гледах и си повтарях как съм забравил какво е да се събудиш сутрин и да почувстваш това толкова силно екзистенциално присъствие на чистата истинска женственост. Зареждащо, наелектризиращо, събуждащо те за живот. Тя беше 100% pure woman. Попивах жадно обаянието, което пръскаше наоколо. И сякаш можех да вкуся дъха и. Всичките ми сетива се бяха отворили към нейното същество. Нямах нужда от кафе. Дори от вода или въздух. Можех да спра да дишам напълно.
Бях забравил това. Бях забравил, че има смисъл. Че има значение да си жив заради това.
Забравил бях... всичко...

...

А тази усмивка, която все не можех да понеса до край, ме връщаше към живота… и към мен…

Не я докоснах.