Прозаично
В неделя още в ранния следобед долетях до София. Казвам долетях, защото счупих личния си рекорд за взимане на разстоянието Пловдив – София. Беше ми нервно и изпреварвах всичко, което застигах. Забелязах също, че за разлика от всичко останало, което правя с дясната ръка, се осъзнах, че шофирам с лявата…
Преместих всичките си компютри на терасата (остъклена е), заедно с принтери, модеми, мрежово оборудване и всичко останало като я превърнах в server room. Разбира се, прозорецът се сдоби с 2-3 дупки, през които минават малко кабели за лаптопа ми и за единия компютър, който остана в стаята временно – поне докато си купя по-хубав.
Вчера започна новия ми training cycle за IT architect – комбинация от конферентни телефонни разговори, e-Learning и самостоятелни четения. Забавно е – и е далеч по-ползотворно – в зала с двайсет души не е трудно да се разсееш или отплеснеш, а компютъра като те хване, не пуска преди да те е прекарал през деветте кръга на ада и не си завършиш модула. Но пък е уморително – вчера се прибрах с главоболие… Вероятно, защото през отпуската не остана много време за сън.
Отново вчера ме зарадваха с две пътувания зад граница – три дни в Загреб през септември и четири дни в Братислава през октомври. А днес едва ми се размина някакъв workshop в Прага след две седмици. От една страна това са все интересни места, но от друга се бях настроил да не пътувам повече през тази година. На всичко отгоре един проект в Букурещ има нужда от хора и може и там да се окаже, че трябва да се появя за някакво неизвестно време. Човек да го е страх да се върне от отпуска.
Преди малко си припомних началната реплика на култовия филм „Ах, този джаз“, който още върви по bTV – бях я забравил:
Животът е когато си на въжето, всичко останало е очакване.
За незапознатите – иде реч за въжеиграч, а не за обесен. Въпреки, че в контекста на филма разликата не е съществена…
Реплика съвсем на място… съвсем навреме…
