Размисли на повърхността на асфалта

В последните няколко дни прекарах часове зад волана. Със спътниците ми си поприказвахме доста, но имахме и моменти на дълги самовглъбения. Обичам да използвам времето докато шофирам за размисли. Не, че напоследък нямам повече от нужното време сам със себе си, но рядко го ползвам наистина за да остана насаме със самия мен и да се огледам в отражението си. Затова и често използвам командировките, уикендите или личните си бягства за да се срещна със себе си, а времето зад волана за размишления. Тишината в купето (или приглушената музика) и монотонността на пътя са любимото ми време за вътрешни диалози.

А понякога не мисля за нищо, само мечтая… опитвам се да нарисувам в представите си това, което наяве не успявам. Понякога дори пиша наум, а после се опитвам да възпроизведа мислите си чрез клавиатурата. Друг път търся в себе си енергия да се преборя със страховете и опасенията си, да надвия собствените си кошмари – пречките, които сам поставям пред себе си достатъчно често. И то не, защото не си вярвам, а защото все се опитвам да мечтая в някакви реални граници и често се чудя заслужавам ли достатъчно да се наричам мечтател?

Дали мечтите всъщност имат нужда от това побутване към реалността, което навикът на делничната прагматичност провокира непрекъснатo? И ако ги оставим да бъдат големи, цветни и нереални до полуда, това прави ли ги по-малко възможни за случване? Та нали затова са мечти – да ходят боси наоколо, с шантави дрехи, да ни се плезят насреща, да ни гъделичкат изневиделица и да се крият зад ъгъла… именно за да разтеглят лицата ни в усмивка, да ни карат да протягаме ръце към тях, да ги търсим и следваме, докато ги догоним… защото само тогава, когато ги достигнем, те се сбъдват истински и раждат нови. Мечтите са това, което винаги е крачка пред нас, за да ни държат живи и жадни, търсещи и намиращи… и свършват само тогава, когато се уморим да ги следваме… не те ни изоставят, а ние тях… и се страхуват единствено от нашия страх, че не ги заслужаваме…

Сизиф не може да мечтае, защото не си вярва достатъчно. Мечтае Фениксът, защото не се страхува да изгори, понеже знае, че от пепелта ще се роди новата птица, и това ще се случва докато не спре да вярва в себе си… И в чудото…