Reboot

Най-страшно е да се загубиш в себе си.
    (Киркегор)

Доколкото имам спомени Киркегор казва това за личността в лабиринта на самотната душа. Аз лично винаги най-много съм се страхувал от самотата, която може да те лъхне докато не си сам – докато си с голяма компания или със скъпи хора – това е онази опустошителна самота, която не оставя много след себе си. След нея някак няма смислено общуване, няма истинско докосване, усмивките са вяли и почти изкуствени. Същия тип самота ме раздели с Огненото момиче и с много други хора, които приемах за приятели.

Написах всичко това заради себе си – знам, че много хора ще го прочетат и ще си помислят най-различни неща, дори такива, каквито даже не съм имал наум, но I don’t care… Написаното е интровертно и егоистично предназначено за самия мен. Напоследък твърде много внимавах за комфорта на останалите и загърбвах себе си. Знам и че звуча наивно в убедеността си за всичко дотук, всъщност обаче има една малка разлика от първия ми постинг по темата през тази отпуска – онзи от петък тринадесети – и разликата е важна, а именно, че сега даже съм убеден и вярвам в наивната си правота. Целта на тази отпуска бе да се заровя в себе си – грубо и надълбоко. И струва ми се успях да го направя. Намерих това, което търсех – убедеността си, вярата си и мечтите си. Оказа се, че те продължават да са част от мен и всъщност много малко е нужно да ги разархивирам в нормалното си Аз. И не съм ги загубил – нито тях – нито себе си. Просто някак съм се научил да не ги забелязвам – навик, който ще ампутирам моментално след първия reboot.

След reboot обикновено се започва отначало и начисто. Може и да позагубиш нещичко – понякога даже загубеното е непоносимо много… Понякога е адски трудно и мъчно да започнеш от нулата, но пък да започнеш начисто, както и да го погледнеш все е някакво начало…

Единственото, което надявам се никога да не загубя и от което не мога да се откажа е любовта – от всичко, което съм обичал и обичам. И затова търсенето – дори толкова навътре в мен – си струваше и си струва всяка цена и занапред…

На тридесет трябва да съм се научил да не вярвам в дядо Коледа, глупаво е да се хващам за илюзиите си за Лунното момиче или вярата в доблестта на рицарите. Всъщност никога не съм се срамувал да се стремя да бъда рицар – в крайна сметка рицарите са били най-обикновени разбойници, които просто изключително много държали на думата си. Нещо като хакерите. А всъщност не е никак глупаво да пазиш илюзиите си – защото на тридесет по-важно от това да спреш да вярваш в дядо Коледа или в съществуването на Лунното момиче е това да прецениш какво ти дава вярата или търсенето им. И какво губиш ако ги оставиш само в спомените. Спомените, всъщност, са само backup – архив на същото това същество, което съм ежедневно – може би в различни отблясъци и отражения. И този архив е само за всеки случай – за да нямам шанс да се изгубя истински и завинаги. Да има откъде да се измъкна ако отново залитна нанякъде. Да не престана да вярвам за себе си, че всъщност съм един добър човек, който има и носи достатъчно любов за да направи щастлив и някой друг – дали Лунното момиче, или пък Слънчевото, или просто някой друг добър човек. Защото другото име за илюзиите е мечти. А мечтите не трябва да се забравят – те всъщност са част от пътя ни към доброто.

Отпуската свърши – всъщност имам още, но не искам да използвам и останалото в търсене на самота. Затова ще се върна на работа. Остатъка ще запазя за някой, който харесва мечтите ми и стремежа ми към хармония. Или за Лунното момиче… Някога…

Tръгвам си оттук и това състояние и се връщам в реалния свят на забързаното ежедневие и online съществуването. Пак съм си същия – и отново ще бъда себе си. Оказа се, че не съм се загубил, дори че не съм точно самотен – може би само малко. Но от утре с мен винаги ще бъдат и мечтите ми – непрекъснато. Или даже не от утре – веднага…

[root@myself /]# /sbin/dump -0u -f /dev/memories / [root@myself /]# reboot