Скоро някой ми припомни теорията за счупения прозорец. С две думи казано, ако в една сграда се счупи прозорец и той не бъде поправен навреме, рязко се увеличава вероятността вандали скоро да счупят и друг, после следващ, да се случи пожар и дори да се стигне до разгром на цялата сграда. Същото е, когато някой остави боклуци на улицата, след време около тях се натрупват още и накрая мястото може да заприлича на сметище…

Тази теория може и да е само теория, но истината е, че ако свикнем с някакъв малък проблем и направим компромис с него, следващата стъпка е да допуснем по-голям и така, докато счупените прозорци в сградата на морала, държавността или обществено-политическата система станат толкова много, че дори накрая покривът протича и някоя буря или земетресение е в състояние да срути всичко.

Това, което се случва през цялата, тази, последна седмица е далеч по-сериозно, отколкото изглежда, ако го наречем само обществен, етнически, морален или политически проблем.

Много щеше да е удобно ако проблемът не е етнически. Да, ама не. Защото през последните години се случиха много убийства – знакови, показни, вулгарни, всякакви. Но те (с едно-две изключения) не предизвикаха реакции, различни от обичайното мърморене в стил „тц-ц-ц, в какъв свят живеем“… Обществото, допускаше прозорците да се чупят един по един и с широко затворени очи се оглеждаше за друга сграда, в която още стъклата бяха здрави. И бързаше да забрави.

Да твърдим, че няма етнически пипер в пресолената манджа, означава че продължаваме да стискаме здраво очи. Да, Цар Киро е мутра, но това което предизвика ответната реакция е, че освен мутра, той е представител на онзи етнос, който дори и най-толерантните измежду нас отбягват. И не защото всички сме расисти, а просто защото този етнос (с изключения, разбира се) често е най-малкото нечистоплътен и неграмотен. А широко затворените ни очи пречат да осъзнаем, че ако умните, мъдрите и водачите на едно общество не положат адекватни грижи и най-слабите и недъгавите да могат да са в крачка с останалите, то започва да куца цялото общество. По теорията за счупените прозорци… Но нека не се убеждаваме, че ако на мястото на Цар Киро беше някоя друга популярна мутра от български произход реакцията щеше да е същата. Ако обичате…

Проблемът, обаче, не е и само етнически. Щеше да е твърде просто. Проблемът е обществен, именно заради това, че отново с широко затворени очи, всички с години го отбягваме. Всеки в своята си територия на емоционална и обществена емиграция. Така се превърнахме в общество, което няма допирни точки със себе си. А общество, което не може да се обедини зад комплект от морални ценности може много лесно да бъде манипулирано и разделяно. За това са достатъчни евтини инструменти като Труд, Уикенд, bTV или Волен Сидеров. Такова общество се лута и губи из себе си, защото без морални ориентири е подвластно на течението… от счупените прозорци…

Ако проблемите на другите не приемаш за свои (поне малко), загубваш нуждата да бъдеш част от нещо цяло. Превръщаш се в единак, който няма нужда от общност зад себе си. И така никога не можеш да бъдеш твърде силен, просто защото си сам и си обречен да се оглеждаш за врагове непрекъснато. Заради счупените прозорци и скъсаният обществен договор…

Дори животинското стадо избира водач и го сменя ако той остарее или води всички към гибел. В съвременния свят го наричаме обществен договор – избираме водачи, назначаваме пазачи, посочваме съдии, които да служат на цялата общност и да взимат решения за посоката, морала и справедливостта. И те следва да бъдат достойни хора, а общественият договор на държавата с гражданите нищо по-малко от свещен кивот. Но немарливостта ни допусна пукнатини дори по сандъчето със Завета. Времето ги поразтегли и пролуките зейнаха…

Но проблемът не е само обществен… пак щеше да е твърде лесно – той е толкова брутално политически, че няма накъде повече. Защото българската политическа система достигна максимума на своята импотентност. Широко затворените ни очи допуснаха огромна толерантност към некадърността, към липсата на стратегии и опит, към политическата проституция и марионетките. А наличието на марионетки, със сигурност подразбира и присъствие на кукловоди – зад завесите. И омразата е единствената база за обединение на уплашените. Kоето, всъщност устройва кукловодите.

Протестите по улиците (в спонтанната си част) са ярък пример на общество, което еманципирайки се от инструментариума на политическите партии, отправя политически искания за промяна в обществена система, която само е установило, но нито то я припознава, нито тя го представлява. И това не може да е нищо друго освен болезнен и кошмарен по мащабност политически проблем, сгънат на две и скъсан по средата обществен договор и толкова много счупени прозорци, че всяка буря или земетресение може да срути повече, отколкото сме готови да понесем.

И нищо, ама нищо няма да се оправи, ако не започнем да си поправяме прозорците. Преди да е дошла зимата.

Написано от Йовко Ламбрев

ИТ и Интернет експерт, предприемач, блогър и фотограф от Пловдив. Фен на WordPress, книгите и музиката. Вярва, че можем да направим света по-добър.