To Blog Or Not To Blog

Най-същественото е невидимо за очите. (Екзюпери)

Когато започнах да пиша този блог нямах идея какво точно ще съдържа. Нямаше как да зная върху какви точно теми ще си позволя да разсъждавам публично. Задавах си въпроси за това къде трябва да поставя границата между твърде личните си усещания и тези, които все пак могат да бъдат споделени, дали няма с мненията си да нараня хора, които ценя. И понеже на повечето въпроси не намерих отговори реших да видя какво ще се получи.

Сега след година и половина стаж на блогър си позволявам да напиша това за да споделя отговорите, които намерих по пътя си. Е, и защото напоследък разни случки във и извън интернет съществуването ми ме провокираха да го направя. Надявам се този текст да отговори на повечето въпроси защо го правя този мой блог, защо споделям толкова лични неща, как трябва да бъде изтълкувано конкретно нещо и всякакви подобни гатанки, които предполагам не само аз, но и другите блогъри неволно предизвикват.

Наскоро един приятел ми цитира статистика, че напоследък най-търсената дума в компютърните online речници била именно думата blog. Допълнителен интересен факт към статистиката е, че обяснение на тази дума всъщност липсвала в тях. Много пъти през последните месеци ми се налагаше и на мен самия да обяснявам какво означава думата. Всъщност тя е класическа игра на думи – и е нещо като съкратен вариант на думата weblog, която пък е образувана от двете думички web и log и на първо приближение може да се обясни като всякакво нещо, което се записва (log-ва) в web. Какво може да е това нещо? Ами всичко… Ако блогът се пише от фотограф той обикновено вместо с думи се опитва да каже нещо с фотографиите си и такъв блог се нарича фотоблог. Има блогове, изцяло написани в рими, други разглеждат само някаква определена тема, изобщо никакво строго правило не съществува.

От думичката блог естествено се появяват и проекциите блогър – т.е. човекът който пише блог. Блогвам – т.е. самото действие по създаване (писане) на блог, или много сполучливите вариации – „да те избложа“, „да не ме избложиш“, някои от които чисто българско творение 😉

Каква обаче е разликата между блога и популярните форуми? Разликата е в авторството – форумите са тип говорилня, създадена именно с цел да бъде публична сцена на мнения с относителна равноправност на актьорите. Във всеки един момент определени актьори могат да се появят и да изчезнат от сцената, да се държат по всевъзможен начин, да се проявяват под различни идентичности. Като всъщност обикновено нямат никакви ангажименти нито към обсъжданата тема, нито към останалите участници в дискусията, нито пък към твърденията, които са подписали. Основният фокус на форумите е дискусията.

При блоговете основната идея е споделянето. Дискусията е само допълнителна опция, която много блогъри игнорират като просто не разрешават коментари към някои или дори всичките си писания. Зад всеки блог за разлика от форумите има лице (понякога няколко), което всъщност се явява автор и който малко или много в някаква степен е еднолично ангажиран със съдържанието на въпросния блог. Блогът е нещо далеч по-лично и навярно заради това някак си като стереотип за блог най-сериозна скорост е набрал жанра личен блог – т.е. нещо като дневник на неговия автор.

Блогът всъщност е дневник, който обаче вместо пазен в съкровена тайна е публичен, доколкото такъв е смисъла на всяко нещо, създадено в мрежата. И тук започва дилемата – колко лични неща могат да се споделят след като уж ги споделяш със себе си, а всъщност неизвестно колко още хора ще ги прочетат.

Има блогъри, които съвсем целенасочено пишат така, сякаш правят това за хората, които четат нещата им. Има блогъри, които винаги търсят дискусията по темите, които обсъждат, обръщат се директно към читателите си. Други са по-интровертни – техните автори обикновено пишат за себе си и с мисълта, че публиката сякаш не съществува – това не означава, че непременно я пренебрегват, но тя ясно е оставена в позицията на зрител, често доста мълчалив. Всеки блогър определено сам дефинира някакъв собствен баланс, който е най-близък до представата му за комфорт.

Всеки блог отразява някакъв свят – понякога вътрешния свят на неговия автор или някакво парче от него или пък просто низът от случки, които създават ежедневието му, Няма някакво правило какво може или не може да се пише в блог – това решава авторът му.

Блогът може да бъде среда за комуникация с приятелите – не винаги можеш да разкажеш на всичките си познати какво се е случило с теб, а в блога ти те могат да го прочетат в момента, в който решат да надникнат. Блогът може да е бъде и медия – не веднъж съм използвал блога си да популяризирам нечий проект, идея или събитие. Така се намери място за една изложба, например – след само един хвърлен призив в пространството. Блогът може да помага и на останалите, ако просто си намерил решение на някакъв проблем, не е лоша идея то да бъде описано някъде в Интернет и блогът се явява добро място за това. Няколко дни по-късно Google ще го намери, ще го индексира и така то ще стане достъпно за всеки, който е имал подобен проблем. Това и това са само два подобни примера. Всъщност блогът може да бъде и лично табло за обяви, отдушник на емоции, начин да обидиш някого дори, написвайки нещо мило за него.

Blogging-манията е в разгара си не само за хакерите. Блогове правят както писатели, творци, автори на книги, звезди, политици, обществени личности, така и най-обикновени хора. Напоследък дори изпълнителните директори на големите корпорации общуват чрез блогове помежду си или с клиентите си. Блогът може да се превърне в силна медия или маркетингово оръжие.

Понякога един пост в личен блог може да разреши съкровен или интимен проблем, без дори повечето читатели да го усетят, стига това, което е трябвало да достигне до определен човек или част от публиката наистина да се е случило. Понякога със същия успех може да породи конфликт или драма, разбира се. Изобщо общуването чрез един блог не е много по-различно от общуването в офиса, в къщи или навсякъде другаде в реалния живот. Интернет не е виртуална реалност – той вече е съвсем реална действителност и като такава общуването там е точно толкова истинско, колкото и по телефона или очи в очи, ако не и по-истинско понякога.

Да имаш блог не е форма на ексхибиционизъм. Това е същото като да си говориш в коридора на офиса с някого, а междувременно всички минаващи да долавят по някаква част от разговора ви. Всеки по различен начин приема написаното, понякога по точно превратен на това, което е имал наум автора му. Всеки има своя представа за границата на твърде личните неща и тези, които могат да доловят и останалите. Понякога това е чудесен начин да подхвърлиш елегантно, уж неволно, някаква информация, идея, закачка…

Това, което виждат едни хора в мислите ти, е съвсем друго за други и понякога важните неща са някъде между редовете, а не в самите думи.

Всъщност това е общуване – още един интерфейс към останалите, който на всичко отгоре е удобен и много селективен. Четейки нечий блог, обикновено малко по малко започваш да опознаваш човека отсреща. Правиш неволно някаква преценка дали твоят свят има допирни точки с неговия и съответно започваш по-често да си говориш с него през блога му или ако неговият вътрешен свят ти е противен просто не се връщаш повече към сайта му. Така всъщност се доближават хора с общи разбирания и възприятия и това се получава неволно и толкова бързо, колкото никой друг начин на общуване не може да предложи.

Нима някой ще ви приеме сериозно ако в автобуса се разхождате с табелка, на която пише, че се интересувате от фотография и философия примерно? Дори и някой да се интересува от същото дали би ви заговорил? А постепенно блогът дефинира набор от представи за човека вътре във вас – интересите му, светоусещането му и хората, на които това допада някак естествено и неволно започват да ви четат. Така се заобикаляте именно със свой тип душевност, с която някак хармонията е по-лесно постижима, а най-хубавото е, че всичко това се случва съвсем от самосебе си.

Блогърите всъщност се групират по общности и всеки блог заради неговия автор се явява пресечна точка от такива приятелски общности. Така можеш да видиш как една хакерска общност се пресича по някакъв начин с някоя музикална или фотографска такава, заради една група хора. Или се допира до някой друг art или литературен кръг през други хора. Това всъщност е форма на social networking. Тези общности си влияят, прехвърлят си идеи и тези, спорят. Понякога дори по-естествено и лесно отколкото в реалния свят, просто защото в него се пречкат разни фактори като географска отдалеченост, разпределение на свободното време или лични познанства, които в Интернет нямат особено значение.

Е, разбира се, че има и конфликти, например с един от последните си разкази, който за мен бе много красиво преживяване си заслужих заедно с одобренията и толкова нелицеприятни коментари, че чак ми стана болно за грозния вътрешен свят на празните хора. Тези коментари не се виждат – забърсани са. Реших, че срещу такъв тип хора може да има само едно спасение – ignore… Спорът с тях няма смисъл и само би им дал самочувствие, че някой им обръща внимание. Запитах се само толкова ли е трудно на Savoy, BigBoy, AssFucker и подобните им, както и да се наричат, да проумеят още от първите няколко реда, че нямат работа тук и че моят свят не е техният свят. Предполагам, че ако някой ден намеря нещо сътворено от тях в мрежата просто тихичко ще затворя браузъра си. Защо просто не направите същото, господа? Ще е най-лесно за всички! Вашият свят не ме интересува, вие какво правите в моя? Всъщност знам отговора – но на тях със сигурност няма да им хареса…

Най-лесното нещо на света беше да обясня на spam-филтъра ми изобщо да не пуска тъпите им мнения до мен – за щастие бяха по-предвидими за него от виртуозността на spam-ърите. И така те постепенно загубиха интерес и изчезнаха. Аз спасих своя свят от натрапници, а те си останаха с идеята, че съм малоумен романтик, а те велики… пишльовци (обикновено именно този им атрибут е източника на тяхната гордост или най-вече комплекси). Вместо да отделям нерви и време да се занимавам да ги ругая, което направих само мислено от съжаление към нещастниците и да акумулирам кофти настроения около сайта си, просто ги игнорирах с автоматизирано I don’t care – по обидно е… ако за тях има някакво значение, разбира се…

Всъщност най-глупавото нещо, което можете да направите в коментар към един блогър е да му обяснявате какво очаквате да пише и кое е правилно или неправилно. Той не прави това за вас. Вие не сте в центъра на играта. Малко или много по дефиниция същината на един блог е егоцентрирана върху неговия автор.

Ако погледнете на блога като на дом, защото той е нещо такова – някак си не стои добре да отидете на гости на някого и да започнете да се разпореждате. Не се бъркайте с площадността на форумите – там можете да си размахвате знамето на демокрацията колкото ви глас държи, но когато сте на гости следва да се държите възпитано и то не според вашите правила, а според правилата, дефинирани от домакина. И ако не го правите и си качите калните крака на масата, съвсем нормално е да го отнесете по подобаващо груба процедура. Затова дръжте се възпитано. Блогърите никак не обичат класическите интернетски тарикатлъци. Пишете на кирилица, когато пишете на български така, както се очаква да използвате латиница за други езици. Не очаквайте непременно, че блогърът ще хареса и одобри коментара ви. В пълното си право е да го изтрие ако прецени и това не означава непременно, че ви мрази – може просто в момента да не е на кеф или да не иска точно този коментар на това място. Пишете смислено и поне относително правилно – ако не сте изказали мисълта си добре, как очаквате някой да я разбре?

Аз съм доволен, че имам блог – той ми помага да общувам с много и различни хора по много адекватен начин. Учи ме да споделям емоциите си и да не ги затварям в себе си, където те нямат особен смисъл да стоят в дълбока тайна. Учи ме да мисля отворено и мащабно, да тренирам изказа си и мисленето си към по-виртуозни нива, да ценя и защитавам своето мнение, без значение дали останалите са съгласни с него. Учи ме да имам своя позиция, базирана на моя преценка и да не се боя да я поставя публично на дискусия, учи ме да не бягам от конфликтите в позициите, а да търся читав начин ги решавам някак. Учи ме да бъда себе си и да се връщам ако е нужно назад в този си Аз, който може би съм забравил или е трябвало да изоставя в миналото. Учи ме да не се страхувам от сянката си и да не ми пука за хората, за които по дефиниция не следва да ми пука. Учи ме дори да приемам нормално раните си, които ми биват насяни или евентуално биха се появили отнякъде.

И все пак конкретно на въпроса защо го правя? Отговорът е много простичък! Правя го за себе си и защото ми харесва. И защото е забавно. Моят блог е ориентиран към мен самия, зная че има голяма публика и няма да е възпитано да кажа, че тя не ме интересува, но вие сте на второ място, съжалявам. Аз не съм клоуна, който забавлява читателите си. Аз забавлявам себе си, а ако това е забавно и за останалите – чудесно… А за личния си свят – ами след първоначалното умуване човек много бързо свиква с преценката си кое е твърде лично и кое не е… а и винаги има някой по-хитроумен начин, по който да кажеш нещо лично така, че да стигне само там където трябва.

В този свят скритото себесъществуване няма особен смисъл, емоциите и мислите съществуват за да бъдат изказвани и изразявани. Какъв е смисълът от тях ако не докосваме някого с тях, а си ги крием в себе си? Човекът е общностно животно и колкото повече отвори себе си към останалите, толкова повече приятели и себеподобни ще има. Толкова повече общуване с останалия свят и със себе си. А нали затова живеем – не просто за да си мълчим тихо на автобусната спирка, докато животът отпътува покрай нас. Блогът дава шанс спокойно и естествено да си говориш със себе си, нещо което само на първи пас звучи налудничаво, защото за да могат да те усещат останалите най-напред трябва много добре да си се научил да се разбираш със самия себе си.

Каква е цената ли – смешно малка – десетина-двадесет минути на ден себесъзерцание и един мъничък риск – рискът да бъдеш разбран или изтълкуван погрешно. Обикновено това се случва точно с хората, с които така или иначе не се разбираш – тогава има ли някакво значение?

Разбира се, трябва да имаш и какво да кажеш… поне на себе си… 😉