Цената

В последните няколко дни странно защо реших да оставя няколко души да ми се качат виртуално на главата. Вероятно, защото и аз като някои от тях вярвам в доброто начало на човека. Още вярвам! Упорит съм, което е една от свестните черти на характера ми 🙂 Излъгах… не ги оставих просто така – беше почти нарочно! Само ситуацията си дойде сама. Реших да я използвам и да видя докъде може да стигне едно по-разхлабено отношение към коментарите и взаимната толерантност на разнопосочни мнения. Нямаше да имам по-удобен случай – особена нетипична статия, една нервна реакция и за капак произтичащи от нея последствия.

И си доказах това, което и очаквах от експеримента. Ако искаш спокойствие в къщи дръж си вратата заключена и кани на гости само приятелите. Това е в сила и online. Не сме порастнало общество. По-особеното мнение моментално бива атакувано. Стеротипите са силни – Агент Смит веднага се размножава за да анихилира различното и да закърпи Матрицата. Разбрах дори, че за някои и аз съм се превърнал в стеротип. Жалко… не за мен – аз пак съм си себе си 🙂

Трудно е на някои да приемат, че личното пространство е лично пространство и в Интернет, че сигурността е сигурност и в Мрежата, че да се възползваш от света на някой друг по начин, недоговорен с него си е злоупотреба и е най-малкото нахално. Тъжно ми стана само, че ми се извини един единствен човек и то точно този, който нямаше съвсем никаква вина. Останалите ти идват на гости с кални обувки, пушат в стаята, където смяташ да спиш евентуално, без да питат дали може и след това дори се сърдят на забележката.

Блогърите не са егоцентрици – те просто имат какво да кажат. А останалите са наоколо, защото навярно имат какво да прочетат. Това ги прави център. Простичко е. Никой никого насила не принуждава. И по-силните са първите – пак е простичко обяснението… Имат куража да си кажат тезата и да я защитят. Всеки може да бъде от вторите – имащите мнение и задник. Трудно е да имаш позиция. Ако не ми стискаше да застана зад всяко нещо, което съм направил в своя живот нямаше да съм аз, нито да се уважавам. А пък ако ми пукаше колко са несъгласните с мен още по-малко.

А това си има своята цена – понякога хвърчат искри, друг път се разминаваш болезнено с хора, които цениш или се сблъскваш с такива, които никога няма да спечелят уважението ти, но от противополюсните вълни на сблъсъка все пак ти се изправят косите. Което обаче си има и своите положителни страни… Както написах днес в едно писмо какво значение имат хората, които не те чуват – те чуват само това, което им се иска да чуят. Важно е единствено човек да бъде себе си! И да се опази! Каквото и да му струва. Защото това е единственото нещо, което си струва всяка цена. Никой никога не може да се хареса на всички! Особено когато просто мисли и реагира така, както счита за правилно, а не следва стереотипите им. Има хора, които просто не могат да си общуват едни с други и тогава навярно най-перфектното решение е да се разминават и да не се срещат. 🙂

За пореден път ще кажа, че блогът съществува не заради читателите му. Те са само едно много маловажно странично явление, колкото и неприятно да е това за тях. Ако искат да имат позиция, полу-анонимните изяви от тунела определено не са начина.

Не крия, че съм разочарован – очаквах повече от експеримента. Но не съм и изненадан. Мога само да се радвам, че има шепа готини хора наоколо. Online и offline… Останалите как мислите? Дали ми пука колко сте? 🙂

Съвсем между другото, Sami, преди малко вторият кракер ми писа поща. Призна си, че просто глупаво се е упражнявал и се извини. Един правилен и трезв начин на мислене! Свестно момче ще излезе от него. И затова му казах, че няма нищо на компютъра му. Блъфирах просто за да го стресна! Работи като наказание, нали? Свърши и чудесна работа като част от експеримента… Особено при готово сътворени стеротипи. Благодаря ти, че вярваш в мен! Или… може би след извинението тихомълком съм влязъл и почистил след себе си? Коя ли е истината!?…