Улицата

Днес ми се случи да остана сам за няколко часа, състояние, което използвам за да провокирам себе си, към мислене, търсене, креативност… Състояние от което, най-често излизам с нови идеи и хрумки. И напук на повечето хора, ценя и обичам подобни усещания и ситуации на самотност.

Днес грабнах новия си обектив (за който цяла седмица вече не съм се похвалил) и реших да street-вам. Предходното изречение съдържа не малка доза хумор, защото това е небезизвестният AF Nikkor 80-200/f2.8D ED, който обаче и цифром и словом си тежи малко под килограм и половина, като на фона на това тегло, тежестта на самия апарат спира някак си да има значение със своите 600 грама. Сумарните два килограма в ръцете са далеч от представата за удобство на повечето хора, особено за street-фотография, но пък поради цената на гореспоменатата играчка се наложи да се разделя с наскоро придобития push-pull 70-210/4-5.6 – пак една от легендите на Nikon, обаче от миналото. Той бе далеч по-удобен макар и също не особено лек – но все пак само около половин килограм. Така или иначе вече го няма. А пък и пловдивчанин ще му се радва занапред.

Поне голямата пушка всява респект у хората, като я насочиш нанякъде. Даже започват да ти правят място като видят, че снимаш.

Попаднах на имитатор на Майкъл Джаксън пред НДК, на хамали, които на ръце местеха павилион, на един кавалджия на моста на въздишките пред Хилтън. Само за около час скитане наоколо.

До по-миналата година избягвах да снимам хора. А сега не случайно реших да взема няколко добри обектива именно с тази цел. Човешкото лице напоследък ме интересува – с бръчките си, с погледите, с умората, с отчаянието, с усмивката, с искрите в очите. Смятам да се разровя в темата.

А улицата… е пълна с настроения… повече отколкото са квадратчетата по плочките на тротоара…