Недовършената картина

Обичам да подострям моливите си сам, това е нещо като ритуал за мен. Понякога го правя малко опасно, но след онзи път повече никога не съм се наранявал. Случи се само веднъж. Още имам белег на палеца си.

Не помня кога точно заживяхме заедно. Никога не сме говорили за това. С времето тя все по-често оставаше при мен и предполагам, че някой ден просто е спряла да се прибира в къщи. Не помня и точно кога се запознахме. Виждали се бяхме в кафето на академията, и даже май на един купон у някакви случайни познати. Беше разбрала, че търся модели и няколко пъти ми позираше в свободните си следобеди. Не можех да и плащам, защото картините ми не се продаваха добре, но тя все пак идваше и губеше времето си в таванската ми стая, която ползвах вместо ателие. Беше няколко години по-малка от мен – и следваше някаква странна специалност. Харесвах излъчването и. Докато я рисувах обичах да потъвам в очите и – бяха откровени и нежни – дълбоки и влажни, особено когато не гледаше нещо конкретно, а рееше поглед разсеяно. Усмихваше се, когато улавяше моят поглед върху клепачите си и срамежливо се изчервяваше. Голотата и беше толкова естествена и чиста, че единствено погледът ми я стесняваше. Говорехме малко и най-често за банални неща.

Никога не я бях докосвал. Само се бяхме ръкували няколко пъти. Един ден поиска да нарисувам нещо върху нея, върху кожата и. Не се изненадах – странно защо мислех за същото. Докоснах я плахо с четката си по гладкия и корем и тя потръпна леко. Пуснах въображението си на воля и започнах да си играя с цветовете, нарисувах изгрев, синева на спокойно море, а едната и гръд почти превърнах в облак…

Същата вечер тя не си тръгна за първи път. Не ме остави да довърша рисунката си. Стана и се прилепи до мен, размазвайки картината ми върху кожата си и дрехите ми. Придърпа ме към себе си, събаряйки неволно част от боите върху покривката на леглото, където секунди по-късно се озовахме в обятията си. Изкъпахме се заедно след това и мълчаливо наблюдавахме как водата отмива засъхналите отпечатъци цветове от телата и на двама ни. Тя остана при мен през цялата нощ, а на следващия ден ми помогна да почистим боядисаното.

Започна да идва все по-често, понякога готвеше. Учеше при мен. Събличаше се още щом затвореше входната врата след себе си, за да мога да я рисувам, когато поискам. Имах стотици нейни скици – с учебниците и, в кухнята, до прозореца. И въпреки изящната и голота все повече рисувах очите и лицето и. С молив, с въглен, с бои… Любехме се нежно и топло, обичахме да заспиваме в обятията си. Първо и за двама ни беше необичайно и през нощта непрекъснато се будехме за да се наместим, а понякога за да се любим отново, но после телата ни толкова свикнаха едно с друго, че на сутринта отново се събуждахме в обятията си, без нито за миг да сме се отлепяли един от друг. Обсебвахме се постепенно и това ни харесваше. Можехме да правим любов и насън, с поглед, с докосване, с усмивка, с мълчание…

Да – все още си говорехме малко. Тишината често бе част от нашето любовно трио, нарушавана понякога само от някое изскърцване или приглушен стон. Рисувах я все по-малко и все повече се губехме в обятията си.

„Обичаш ли ме?“ попита ме тя веднъж докато подострях моливите си. В същия миг почувствах топлата струйка кръв да облива палеца ми и изпуснах острието. Тя скочи от леглото, където лежеше както обикновено гола върху завивката и преди да осъзная коленичи пред мен и прилепи устни към раната ми. Гледахме се няколко секунди в очите и в дълбокия и поглед този път прочетох вина. Напоследък стеснителността и когато се вглеждах в очите и се бе превърнала в нежност. Когато минута по-късно спря да целува палеца ми, кръв почти не течеше. Залепи ми лепенка и почти през цялата нощ се любихме, заспахме едва призори и се събудихме късно следобед.

Обичах я. Но как да изпълня с любовта си едно толкова обикновено изречение, което съм казвал и преди, а навярно ще казвам и занапред. Кога е било повече или по-малко истинско, след като всеки път съм чувствал толкова различни неща? Лъжа ли е било, когато съм го казвал по навик и с хладни обятия, без значение дали този хлад е бил мимолетен или с усещане за вековност. Как да и кажа, че съзнанието ми вече трудно отличава моето от нейното тяло, как топлината на дъха и движи или спира кръвта ми, как ръцете и краката и, които се преплитат с моите всяка нощ, ме карат да я чакам с нетърпение при всеки залез на слънцето за да се почувствам отново завършен. И как да и обясня какво е за мен дълбочината на очите и?

Понякога я гледах как спи в прегръдките ми за да се любувам на светлината, струяща от лицето и. Къде точно във всичко това беше любовта? Когато тя – любовта – е наоколо и когато нея я няма – когато само спомена за косите и може да ме накара да се усмихвам и да се усещам влюбен. Как да отговоря на въпрос, който не бива да се задава? Любовта може да е усмивка, музика, танц, докосване, голота, картина, но не би могла да бъде изречение… не би могла да завърши с точка, не знам дали и с многоточие…

„Обичам те!“ казах и една нощ, когато уморен като сърна след бяг се отпусна с изпотеното си тяло върху гърдите ми. Потрепна почти точно като мен, когато се порязах и надигна глава в стремеж да ме погледне в тъмното, а след това впи устни в моите. „Не беше нужно“, прошепна ми, „Чувствах го! Винаги съм го усещала! С теб никога не сме имали нужда да си говорим с думи. Думите ще ни трябват, когато започнем да се разминаваме. Тогава обикновено думите валят от излишък.“.

Продължихме да се любим същата нощ, и следващите… Съвсем спрях да рисувам тялото и с четката и моливите си, но бях нарисувал с устните си всяка нейна извивка, бях нарисувал с целувки всяко милиметърче от кожата и – няколко стотици пъти. Запленяващ бе начина, по който се сгушваше в мен и заспиваше тихо, омагьосваше ме топлината и и нежността на кожата и. А аз обичах да заравям лице в косите и. Забравихме съвсем за презервативите, защото някак негласно усещахме, че не искаме да има нищо, което да застава между нас. Не се страхувахме нито от миналото, нито от бъдещето си. Къпехме се заедно, разхождахме се заедно, спяхме заедно, разболявахме се заедно, лекувахме се заедно… Откривахме за себе си чувствителността на другия, докосванията, болката, топлината, мечтите си…

Един ден тя ми каза, че преди пишела разкази. Беше донесла няколко и започна да чете – бяха за семейството и, за детството, за приятелите и, с които си играела на село, за реката покрай къщата на баба и, за разочарованията, за предишната и голяма любов, последния беше за тишината и за излишъка на думите. Не го беше довършила…

Аз я слушах и плачех до нея в леглото. Думите ме нараняваха, припомняха ми старите болки и рани, когато нямаше кой да изпие кръвта от палеца ми. Когато самотата ми беше по-силна от вярата в любовта, когато усещах края и в топлината на нечии обятия, когато разминаванията бяха предопределени. Когато рисувах, защото бях нещастен и празен и се опитвах да намеря себе си в търсенето на онзи допир, който те пресъздава. И не го бях открил… не бях довършил търсенето… бях се отказал… бях се оставил на многоточията да ме водят…

Никога в стаята ни не бе имало толкова думи. Тези разкази не бяха за мен, но аз бях избран за слушател. И те нямаше кой друг да докоснат.

Не съм забелязал кога се е облякла и излязла. Повече не я видях. Не помня дали ме е целунала. Никой не знае нищо за нея. Толкова си бяхме достатъчни, че не бяхме излизали с други двойки. Никой не я е виждал, дори в кафенето на академията, а тя беше толкова красива. Не може да не са я забелязали. Навярно, защото беше толкова тиха и срамежлива не е направила впечатление. Но не… не е възможно. Не може да не е съществувала. Имам толкова нейни рисунки.

Не може да съм я измислил – ето дори имам белег на палеца си…

1 февруари 2005
Блед, Словения