Вик в Ахелой или една (не)сънувана реалност
Вървях по дългия път към морето,
Ахелой остана зад мен.
Аз бях и смутено гледах небето.
Млад бях, а бях уморен.
Чайки тренираха своите виражи.
Тела по пясъка лежаха сами.
Вълна погали челото на плажа,
а слънцето хвърляше горещи ками.
Тръгнах обратно по пътя към къщи,
но спрях и погледнах водата.
Огледах се – всичко беше все същото.
Затворих очи и чух как стене тишината.
Клони покрай пътя бяха струпани,
чирози в сянката продаваше старик.
Като нанизани на връв сушени скрупули
от нечий недоизвикан вик…
26 януари 1994
Пловдив
P.S. Преди 11 години…