Връстниче 135mm

Както си се оглеждах тези дни из разни форуми за някой читав портретен обектив на старо 85 или 105mm случайно попаднах на антика почти на моята възраст. Вярно не точно портретна, защото 135mm е малко далеч от представата ми за портретен обектив (особено при crop-фактор 1.5 трябва да стреляш от доста далече за да стои композиционно добре), а и този на всичко отгоре е с допълнителна macro-гривна.

Не съм от запалените любители на макрофотографията и не смятах скоро да се оборудвам с макро, освен ако случайно не изпадне нещо евтино и ръчнофокусно. И понеже това беше на всичко отгоре и необичайно неизвестно, реших че си струва да се поогледам за него и да го видя.

Makinon 135/2.8 (Macro) е модел от 1977 година. Екстрите му (тогава) са били, че macro-то се е регулирало ръчно (което е дало повод за надписа auto върху корпуса) и е с multi-coated покритие на стъклата. Леле, на какви неща са се радвали хората, когато тамън съм се научил да ходя и говоря 😉 Макрото всъщност се регулира плавно с гривна от 1:4,5 до 1:7.

Играчката е дело на несъществуващата вече японска компания Makina Optical Co. Ltd., която фалира в началото на 80-те години на миналия век, като поради тази причина е доста трудно да се измъкне някаква информация за нея и продуктите им из Интернет. Май най-голямото им постижение е било договора, с който е трябвало да произвеждат обективи за средния формат на Rollei. Проблемът им е бил невъзможността да отговорят на високите стандарти за качество на Rollei, поради което много от обективите били връщани и бракувани без възможност да се реализират на пазара.

Благодарение на привързаността на Nikon към стандартите, всеки обектив произведен след 1959 за Nikon-F байонет може да се ползва и с най-съвременните Nikon-ски тела без каквито и да е преходници. Така и този байонетен Makinon за Nikon от 1977-ма безпогрешно легна на моето, произведено през тази 2005-та година D70s тяло. При това металния байонет си е метален и това си е. От другите ми три обектива, макар и далеч по-съвременни и скъпи, само един е с метален байонет – другите са пластмасови.

Странно е усещането да държиш в ръцете си две неща, с почти тридесетгодишно технологично отстояние във времето едно от друго, които просто е достатъчно да доближиш едно до друго и да завъртиш, докато байонетът щракне и ги заключи едно към друго, след което работят перфектно заедно сякаш времето няма значение. Напълно е възможно и хората, които някога са изчислявали математически оптиката и механиката на този обектив да са вече доста възрастни или дори да не са между живите. Навярно тогава и през ум не им е минавало, че днес обективите ще имат вградени микропроцесори и прецизни двигатели и въпреки това техните играчки са живи и чудесни и до днес…

След 5-6 погрешни опита, докато свикна с идеята за макро гривната и фокусирането, с обектива-дядо се разбрахме бързичко кой ще кара влака и кой кого трябва да слуша. И въпреки, че е антика го почистих старателно, сложих му UV-протектор и капачка, каквато си нямаше и смятам да го експлоатирам доста. Без да е велик, обективът е читав, светлосилен и прилично добър за паричките си на старо, което ми спасява значителни харчове за макро-обектив в бъдеще или поне докато това деденце ми омръзне.