Кога?

Няма да е нито много скоро, нито много бързо, нито много лесно.

Това изречение е по-важно за проумяване от „Съединението прави силата“ или други разни фрази. По-важно е заради нагласата и очакванията към всичко. Към всяко нещо, което изисква своето време за да се случи, изстрада или отвоюва.

Не, няма да пиша за съдебната реформа, макар че това е повода. Тя не е от моята сфера на експертност, а е крайно време да спрем да бъдем специалисти по всичко (особено някои блогъри). Вместо това ще препратя към текста на Даниел Смилов от вчера.

Друго е нещото, което ми прави впечатление – а именно емоциите и детинската наивност, че с едно усилие, с един ход, и не по-късно от утре, ще се реши генерално някакъв проблем. Особено такъв, който се е загнездил около нас от години. Наивността е типична за непораснали деца и явно и за общества в детинска възраст на своето гражданско развитие.

Проблемът е, че доскоро гражданското общество спеше дълбок зимен сън и също толкова наивно вярваше, че някак по стечение на обстоятелствата доброто винаги побеждава и страната се движи във вярната посока. И както във всяко нещо и в това има доза истина. Защото ако погледнем назад към последните 25 години, в крайна сметка ще осъзнаем, че в България се случиха доста неща и тя е променена до неузнаваемост. Дали пътят за това е бил повече или по-малко трънлив, дали сме минали по него гладко или с натъртвания е друга тема и то важна, но тя не променя фактите, че сме стигнали далеч.

Защо обаче не сме където трябва или където си мислим, че трябва? Дали не е защото едва от скоро започнахме да си задаваме въпроса как се движим и къде отиваме? А преди това беше важно просто да помръдваме. Дори и сега, когато със сигурност механизмите на гражданското общество започват да работят, то мащабът на хората, които се ангажират да ги ползват и да участват е разочароващо малък. Това обаче също е нормално. Промяната в едно общество, в една фирма или в една организация се носи винаги от някакво активно малцинство. Революционерите, лидерите, двигателите са винаги малко, но те успяват като побутват другите, като увличат пасивните. Това е пътят на човешкия ни прогрес. Недостатък е, че това отнема време. Понякога повече отколкото ни се иска, или сме имали очаквания. Измеримо не в дни и години, а дори в поколения.

Някои процеси излизат извън рамките на човешкия ни живот. Дори в динамичното време, в което живеем. А горчивата истина е, че срещу плахото и малобройно гражданско общество у нас има добре смазана машина за медийни манипулации, групировки, октопод, обсебил голяма част от институциите. Доброто в крайна сметка наистина ще победи, но няма да е днес, нито утре. А мисията ни е да живеем и постъпваме така, че поне децата или внуците на днешните българи да имат повече простор пред себе си за полезни неща и по-малко да се занимават с пипалата на октопода. Нашите родители бяха наивни и без обществен опит и предовериха време на неправилните хора, дори нашето поколение беше подведено, но това е еволюционен процес, който просто изисква своето време.

И това не трябва да е повод за отчаяния, защото е… нормално. Мащабни и революционни победи са невъзможни без мащаб в осъзнаването, без мащаб на площада, без мащабна гражданска активност, затова остават победите на китайските капки – малко по малко. Като в „Изкуплението Шоушенк“ – с време и натиск.

Пиша този текст, защото вчера избеснях срещу емоционалните изблици срещу РБ. Нямало повече да гласуват за тях, били предали фронта. Дори прочетох, че някой си щял пак да се върне към ГЕРБ… WTF?! А всъщност РБ (даже само част от него) направиха каквото беше възможно. Дръпнаха се рязко точно когато трябваше, съгласиха се в последствие на каквото беше възможно. В тази ситуация с толкова малко собствена тежест, те наистина направиха много. Дали е историческо ще видим по-нататък, но заслужават стискане на ръце и подкрепа, включително електорална. Защото ако имаха повече доверие от това, което им бе дадено (8.89%) сега можеше и резултатът да е друг.

Честно казано беснея като видя наивността с която хора ругаят срещу РБ, защото не били сервирали на тепсия очакваното, а не чух поне малко бяс към безпринципността на ГЕРБ, които се въртят като фурнаджийска лопата през цялото време?!

След вчерашния ден за мен има две много добри новини. Едната е, че т.нар. „ляво“ БСП (и АБВ) остава все по-неадекватно на времето си и се погребва все повече като съответно отваря място за ново и надявам се смислено ляво, което все някога ще се появи. Дано и в един бъдещ парламент формации като ДЕОС и Зелените да успеят да прескочат бариерата, защото това ще даде много сериозен тласък за промяна и еволюционен ръст на цялото ни общество. Либералният център в България не трябва да принадлежи на ДПС, абсурдно е. Дано и ALDE го проумеят някой ден. Защото емоциите от последните дни бяха всъщност провокирани от атаката на ДПС срещу реформаторското малцинство. И ми се иска да вярвам, че ДПС не успя. И че това е голямата им загуба.

Другата добра новина е, че в България има политици и лидери от нов тип – като Радан Кънев и Христо Иванов. Те са също толкова малко, колкото малка е представителната извадка на гражданското общество, която ги е излъчила и въпреки слабата обществена подкрепа зад тях, с време и натиск постигнаха каквото можаха. И е важно да почувстват пък те подкрепа за да продължат, вместо да хабят енергия да мобилизират и убеждават електората си, че не са го подвели и предали.

Другата опция беше да не рискуват електоралното си влияние и да напуснат. Но какво следваше след правителствена или евентуална парламентарна криза и празни площади? И какво прегрупиране щяха да направят ГЕРБ, нали не е толкова трудно да се досетим?

Всичко тепърва предстои… Всичко тепърва започва…