Написах този текст като коментар по повод едно питане за S/360 в поста ми за POWER6, но понеже стана дълго, а пък може да е интересно и извън контекста на онази тема го вадя направо като самостоятелен пост.

“Who Says Elephants Can’t Dance” е нещо като библия за корпорацията – всеки IBMer получава копие на тази книга, когато постъпи на работа (поне по мое време беше така) и определено си струва да бъде прочетена. По-нова книга, която да може да се конкурира с тази определено няма как да препоръчам – поне не в този контекст. Иначе технологични книги около IBM колкото искаш – но тях не ги пишат CEO-тата – пишат ги част от колегите ми 🙂

Добър ресурс, с много споделено знание е http://www.redbooks.ibm.com/ – при това съвсем безплатен. Само да ти се чете. Има и дълбоки неща и overview четива… За всекиго по нещо.

В определен смисъл System/360 наистина отдавна е минало – всъщност това е машината, заради която в този свят се е затвърдила думичката mainframe. И твърде малко хора знаят, че именно System/360 е наложил дължината на един байт да е 8 бита, паметта да се адресира побайтово, тогава за първи път се появяват 32-битовите думи и IBM-ския стандарт за аритметика с плаваща запетая (превърнат/наследен в международен стандарт едва през 1985 година – или цели 20 години по-късно). Мда – не греша рожденният ден на System/360 e през 1964 година, а ако трябва да сме прецизни това не е първият mainframe – преди S/360 е имало едно нещо, което се е произвеждало между 50-те и 60-те години на миналия век и се е наричало IBM 700/7000 series – използвало е много интересни технологии и концепции 🙂

След S/360 през 70-те се появява наследника System/370, а след това и S/390. Сега IBM нарича тази фамилия сървъри IBM System z и те не само не са изоставени ами търпят небивал разцвет напоследък. Вече и с 64-битова z/OS. В комбинация с Linux пък има невероятни възможности. Всъщност POWER6 по-скоро има някакво отношение към System z отколкото към S/360 🙂

Ето едно интересно хронологично разказче и една книга за S/360 – за миналото и защо всъщност тази система още е жива с наследството си.

Мейнфреймските концпеции постепенно завладяват и другите сървърни линии като System i и p, че даже и x (на моменти). В момента включително върху System p могат да бъдат използвани хватки от типа на логическо разделяне на сървъра на няколко “виртуални” сървъра – познато от mainframe света като LPAR (logical partitioning), включително динамично управление на ресурсите чрез micro-partitioning – това означава, че ако примерно върху една физическа система сме направили два или три LPAR-а при натоварване на едната откъм процесор например на много малки частички, да се добавя процесор за сметка на по-ненатоварените LPAR-и. Много е интересно като го гледаш как машината сама си разхвърля ресурсите там където са необходими. Всичко това доведено до съвършенство…

Та такива разни неща правят IBM велика компания без алтернатива на този свят. Вниманието към детайла, овладените технологии много преди другите. В лаборториите на IBM има отговори на въпроси, които светът още не си е задал. Никоя друга IT компания от днешния свят няма този ресурс, потенциал и години преднина в развитието си. Who Says Elephants Can’t Dance? 😉