За блогърстването и още нещо

Този текст е провокиран от Иван, който обзет от носталгия по доброто, старо блогърстване ме сръчка да споделя и аз някакви мисли по темата. А вероятно и да имам повод напиша нещо тук. Oт последният ми пост са минали три месеца. Вероятно до края на тази особена 2020 година няма да напиша друг, но пък бих използвал време от почивните дни около Коледа да реорганизирам сайта си и своето online присъствие. За пореден път. Иначе казано, щом виждам смисъл да го правя, значи не съм се отказал окончателно.

Макар и да съзнавам напълно, че няма как да е като преди.

Интересно съвпадение е, че някъде точно по това време миналата година убих най-накрая Facebook профила си. И не просто го замразих - изтрих го. С искрена и неприкрита ненавист към тази зловеща платформа.

Разбира се, това не значи, че съм се разписал повече тук.

Блогването имаше повече стойност, когато Google Reader беше жив и беше платформа за комуникация и диалог - кой какво чете, кой какво споделя от своите прочетени неща. Днес това все още е възможно - например в Inoreader. Но вече е много по-трудно да събереш всички на едно място с подобна цел (ако не си от hi-tech гигантите), а друга е темата дали това изобщо е добра идея. Един дистрибутиран RSS-четец с подобна функционалност ще е най-доброто възможно решение.

Уви, за щастие RSS е още жив, но натискът да бъде убит този чуден протокол за споделяне на съдържание е огромен. От една страна големият враг са всички, които искат да обвързват потребители, данни и съдържание със себе си, а от друга немарливостта на web-разработчиците и дигиталните маркетолози, които проповядват, че RSS е мъртъв и не си струва усилията. Днес все по-често сайтовете са с нарочно премахнат или спрян RSS.

Без такива неща, блоговете в момента са като мегафон, на който са извадени батериите - островчета, които продължават да носят смисъл и значение, но като в легендата за хан Кубрат - няма я силата на съчките събрани в сноп.

Всъщност вината ни е обща. Защото се подхлъзваме като малки деца на шаренко по всяка заигралка в мрежата, без да оценяваме плюсовете и минусите, още по-малко щетите, които би могла да нанесе. Интернет вече е платформа с по-голямо социално, отколкото технологично значение - оценка на въздействието би трябвало да бъде задължителна стъпка в тестването на всяка нова идея или проект в мрежата. И то не толкова от този, който я пуска, защото обикновено авторът е заслепен от мечти и жажда за слава (а често и неприкрита алчност), а от първите, че и последващите потребители.

Блогърите предадохме блогването, защото „глей к'во е яко да се пра'иш на интересен в 140 знака в твитър“ или „как ши стана мега-хипер-секси инфлуенцър с facebook и instagram в три куци стъпки“. Нищо, че социалките може и да те усилват (до едно време), но после само ти крадат трафика. И се превърщат в посредник със съмнителна добавена стойност, но пък взимащ задължително своето си.

Това всъщност беше само върхът на айсберга, защото от самото начало технооптимизмът беше в повече. В много посоки и отношения. И ако това в романтичните времена на съзиданието бе оправдано, и дори полезно - сега ни е нужен технореализъм и критично отношение за да поправим счупеното.

Интернет днес не е това, което трябваше да бъде. Гравитацията на гигантите засмука всичко. И продължава. И ако не искаме да се озовем в черна дупка са нужни общи усилия за децентрализирането му. Това няма да е лесно, защото този път създателите няма да имат много съюзници от страна на бизнеса. Предстои трудна война с гигантите и влиянието им. Единственият могъщ съюзник сме си ние хората, ако успеем да си обясним помежду си защо е нужно да се съпротивляваме.

Засега не успяваме.

P.S. Т.е. псст, подхвърлям топката към Ясен и Мария.

Заглавна снимка: Annie Spratt