За китарите и любовта

Никога не съм натискал клавиш на истинско класическо пиано. Наистина…

Вероятно всеки е изпитвал този респект пред нещо или някого, който те провокира да пазиш онази дистанция на нескрито възхищение. И не е защото не мога да свиря на пиано. Не мога да свиря и на други инструменти, но нищо такова не ме е спирало да опитвам. Даже имах собствена китара и бях понаучил нещичко.

Китарата е полигамна. Тя е готова да се отдава докрай и напълно в ръцете на всеки, който погали струните и. Дори когато уменията му не са кой знае какви. Понякога му остава вярна за по-дълго. Друг път бързо намира някой, който успява да извади от нея звуците, за които е била създадена.

Сякаш никога не можеш да притежаваш една китара напълно. И двамата с нея знаете, че винаги сте само временно заедно. Не непременно кратко, но… тази „вечност“ не зависи от часовника, а единствено от Музиката, която сте в състояние да сътворите. Ако започне да не ви се получава, китарата се свива тихо в ъгъла с увиснали струни и започва да чака онзи бъдещ момент, в който нечии ръце ще я прегърнат и ще я накарат да прави отново това, за което е създадена…

Китарите могат да чакат толкова, колкото никой човек не може да си позволи. Вероятно затова, човеците се страхуваме от времето, а китарите в плен на неумели ръце просто замлъкват и търпеливо изчакват да попаднат в обятията на някой друг.

Обичам да си представям жените като китари, а ръцете на любовниците им като това, което може да ги превърне в непрогледна тишина или във вълшебна музика…

Обичам да си представям любовта като докосване на струна. Любов, която може да прозвучи или само да изтрепти, да настръхне и потрепери във въздуха. Тогава тя не зависи от правила, от рамки, от часовника или ситуацията. Не се съобразява дали е прилична, подходяща или споделена. Нито колко е силна и кога ще свърши… Само тогава вечността не е протяжност, а дълбочина. Без значение дали е само миг, екстаз или стенание… Само тогава вечността е това, което трябва да бъде – усещане…

Тъжна е любовта на хората, които я измерват и претеглят. Като порция крем-карамел, който трябва да излапаш трескаво насаме, за да не ти свие някой купичката, и в същото време да похапваш бавно, че да има за по-дълго, защото пустата купичка все не е достатъчно голяма. Те, ако можеха, биха сложили любовта си на депозит, за да я притежават по-дълго и да получават лихви – консуматори на любов с големи лъжици или… порции крем-карамел, грижливо тръпнещи да бъдат изядени…

А любовта е пламък – изгаряш и толкова. Кратко или дълго… Времето няма значение. Любовта гори, не тлее. Жената е като китара – докосваш я, внимателно и нежно, извайваш Музика от нея, а не дълбаеш с лъжица в сърцето и. И ако музиката не се получава, значи просто Вдъхновението е някъде другаде…

Мисля си, че в някой друг – не толкова сбъркан свят – красивото няма да е недокосвано, романтичното няма да е наивно, вечното няма да е протяжно, любовта няма да е притежание… А жените ще са китари…

Тогава… бих докоснал и пианото…