Този текст се роди като писмо… После реших, че това е единственото възможно резюме на събитието. Ако трябва някой да напише репортаж, то това не следва да съм аз, защото стох до екрана отпред и нямам погледа на зрител от залата. Истински репортаж не може да бъде написан, защото събитието не бе едно и няма как някой да оцени всички едновременно затова резюме от мен няма да има. А репортажи вече започнаха да се появяват навсякъде със скорост такава, че за първи път ми се случва да не мога да ги изчета всичките.

Затова се замислих за мото – Първо се чудех дали да не започна този текст с Екзюпери, че най-същественото е невидимо за очите, или с онази мисъл на Пърсиг, че хората не виждат или нещата, които са много малки или тези, които са твърде големи… Или дали пък да не залитна към дзен с идеята, че успехът е посока, а не цел… Или Алиса, че ако не знаеш къде отиваш какво значение има по кой път ще тръгнеш… И понеже вече така или иначе изрецетирах всичките да взема да кажа например…

As-salaam Aleikum, приятели!

Най-напред искам да кажа едно БЛАГОДАРЯ – от сърце и душа – БЛАГОДАРЯ на всички, които помагаха, направиха бяха или само присъстваха, с което направиха себе си част от този OpenFest. На всички, които го направихме навсякъде OpenFest – даже не съм сигурен, че познавам всичките! Това бе най-голямата до момента подобна проява в България без каквото и да е съмнение и се радвам, че осъществихме една мечта – това определено беше мечта за мен, а надявам се и за повечето от вас. А човек трябва да се радва на осъществените си мечти и да намери сили в тях за следващите. Изобщо мечтателите са готини хора, не мислите ли? Половината работа от мечтанието е да си повярваш, че можеш, другата половина е да се запътиш нататък…

Разбира се, че не сме били перфектни, разбира се, че сме направили грешки, както надявам се е ясно, че ще правим и занапред – може би други, може би същите… Нима не сте правили грешки нарочно? Я, да си признаят колко от вас са го правили без презерватив? Let’s talk about sex… ;-)

Грешките са част от ежедневието ни, част от самите нас и аз например много си обичам грешките. Без майтап! Разбира се, че трябва да правим анализ и разбира се, че този анализ можеда бъде както сега, така и много време след този фест.

Вчера прекарах целия ден със Zak Greant в Пловдив и понеже още от сутринта ме започна с питане какво ще има на следващия OpenFest, а аз му отговорих, че ще започна да мисля за това от утре, през цялото време ме бъзикаше, как оставали още еди-колко си часа до утре и съвсем скоро трябвало да започна да мисля. Така и пропуснах да питам Zak дали наистина се занимава с будизъм, с каквото усещане останах от уебсайта му, но за мен вчерашния ден със Salle и Зак беше по-особен… Имам предвид като skip-нем пазаруването, зяпането из музеите, но всъщност може би и заради тях…

Искам да кажа, че се докоснах до полъха на едно community – това на MySQL – пропускам AB-то заради факта, че нямам предвид компанията, защото това определено е повече от компания – това наистина е общност, нещо живо – с живи взаимоотношения помежду си, с феновете си, с клиентите си, с особеностите си… Един жив механизъм, който има мечта и знае посоката към нея… И без значение, че тази общност ме докосна през думите на двама души от нея, а не съм я видял наистина (кой ли би могъл цялата), усещането е завладяващо…

Сигурно не всичко е перфектно… сигурно имат спорове и правят грешки, но те са open – те нямат някаква си цел – те имат много повече от цел – имат посока… Тя е обща и не зависи от времето, за което ще я постигнат или от конкретните хора, които ще го направят… Не крия, че съм впечатлен… Целият ден, включително разговорът със Сале по магистралата през нощта към София си беше абсолютно дзен-будистко усещане…

От около месец насам си мисля за „Катедралата и базарът“ и си мисля за българската free/open общност – питам се не се ли опитваме да направим нещо базарно по катедрален модел? Когато, точно преди година Сдружение „Свободен софтуер“ заживя, си подадохме ръце и решихме не решаваме невъзникнали проблеми. Защо? Ами за да не хабим енергия на вятъра, а и защото не можем да предугадим всичко, което може да ни сполети. Нека проблемът да се случи пък все ще му направим patch… Доста често искаме да сме перфектни, което принципно е супер, но не и ако не си приел у себе си, че никой не може да е перфектен и че по-важното от това да си перфектен е да го направиш някак, пък после по принципа на open source еволюцията да го поправиш ти – или пък някой друг…

Ако беше перфекционист като нас Линус никога нямаше да направи Linux…Защо забравяме непркъснато Законът на Линус „пускай често, пускай бързо“ от Катедралата и базарът? Защо мислим катедрално? Защо искаме строги правила? Изчистени концепции? Кое е по-лесно да направим в един празник? Да го вкараме в някаква собствена представа за него или просто да го оставим да се случи? Моите най-хубави студентски купони винаги са се случвали от само себе си -понякога се получава, а друг път не… Най-хубавото на този фест беше точно това, че не знаехме какъв ще бъде!!! Имахме само бегла представа и идея какво трябва да бъде, но не бяхме сигурни в нея (и май още не сме;-)! Затова и всичко, което се случи беше приятна изненада… Нашата сила е в хаоса – еволюционнния хаос… този, който ще отсее това, което не става и ще остави читавото…

Всеки първо има право на мнение, а после има право и да посочи, кое му се вижда неправилно. Защо всички трябва да мислим еднакво, за Бога? А и защо всички трябва да харесват OpenFest – искрено се надявам например онези от фирмата за черчевета да се попритеснили мъничко… :-)

Ако някой някога е сгрешил тук – по един или друг начин – ние като общност трябва да изкристализираме решението си с колективен разум. И да си носим последствията от това решение… Всички общо сме длъжни, когато нещо не ни харесва да го променим – или поне да реагираме – не може да си кютаме по течението и да си траем, да чакаме проблемът да се реши сам – така никога не става. Ние трябва да коригираме грешката – защото тя може да е персонална грешка, но проектирана сред нас е колективна и patch-ът следва да е общ. Нито „осанна“, нито „разпни го“ вършат работа…

Не случайно на OpenFest призовах за помощ и съдействие – не случайно завърших с думите, че трябва да станем повече community и по-малко сдружение. Защото сдружението не е важно – сдружението е един подпечатан от съда устав – но ако зад сдружението няма общност хартийките и да ги позлатим пет пари няма струват…

Не можем шепа хора да направим истинска общност. Не е толкова трудно – ние вече опитахме – къде се лутаме – къде не, но можете да ни помогнете – тези, които ни симпатизирате – имаме нужда от вашата помощ, всеки е добре дошъл. Ако нещо не е добро ще помислим как да го променим или да го направим компромисно. Не ни гледайте отстрани – станете част от нас – така както беше на OpenFest…

И надявам се когато още утре започнат да идват нови хора, да се чувстват уютно – да видят, че общността е тази, която са търсили, че са част от нас, че сме подобни, че можем да работим заедно… Че ценим повече това, което ни свързва и държим на него, без да забравяме това, което ни прави различни и уникални индивидуалности, но без да му позволяваме и да ни обсеби, самовлюби или прекрати приятелството ни. OpenFest имаше за цел да подава ръце – да търси приликите, а не различията – да бъде празник на приятелството, без значение дали някой говори развален английски, аз ви поздравявам на турски, трети живее във Варна или четвърти носи малтийски
кръст като Harald Welte…

Хайде да опитаме да станем още по-силни и по-добри… и по-приятели… Защото още не сме community-то, което (сигурен съм) всички искаме, но сме на вярната посока, защото знаем къде отиваме, но това обаче беше само половината работа…

Другата половина е да си повярваме…

За да можем да направим повече и по-добри неща… защото сме много и сме заедно!!!

Накратко за Йовко Ламбрев

ИТ и Интернет експерт, предприемач, блогър и фотограф от Пловдив. Фен на WordPress, книгите и музиката. Вярва, че можем да направим света по-добър.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *