Joe McNally в „The Moment It Clicks“ разказва за една своя фотография на тромпетист, направена в New Orleans по време на погребалното шествие на бившия кмет на града. „There’s nothing like dyin’ in New Orleans. They have a party for you.“ е любимият ми бисер от въпросното есе, но всъщност там McNally си спомня за свой преподавател от колежа, който им казвал, че ако някой не иска да те изслуша, понеже не носиш вратовръзка, тогава трябва да си сложиш вратовръзка, защото това, което имаш да казваш е по-важно от това дали носиш вратовръзка или не…

А сега сигурно ще изненадам повечето читатели на този текст, че пиша това по повод отминалия 14 януари. Бях твърдо решил да не отида на протеста срещу промените в ЗЕС… Заради усещането във въздуха, че за твърде много субекти е по-важно да има протест, отколкото решение. И заради други декларирани присъствия или отсъствия. Но не се стърпях… Петнадесетина минути преди 11 заедно с колежка се запътихме към Парламента…

Не се стърпях и съжалявам… Заради знамената, повечето от които нямаха никакво морално право да са там… заради твърде многото неадекватни присъствия и твърде многото болезнени отсъствия… Предпочетох да съм от вторите… Тръгнахме си след по-малко от половин час на площада. Побъбрих с двама-трима души… Нямах желание за повече. Не чух и нито едно изказване от трибуната.

Гражданското общество у нас се ражда трудно, не само защото наистина му е трудно, а и защото с него злоупотребява кой както намери.

Дано и занапред да не търсим решения със самовлюбени декларации и монолози, вместо с диалог и дипломация. И с компромиси по отношение на вратовръзките…

Написано от Йовко Ламбрев

IT и Интернет експерт, инженер, предприемач, блогър и фотограф от Пловдив. Фен на WordPress, книгите и музиката. Вярва, че можем да направим света по-добър.