0:01

0:01

Точно това беше последното на дисплея на колата ми след като врътнах ключа и двигателя изгасна. Часовникът изтля на 0:01. Нещо като символ на restart. Новият ден започна преди да успея да приключа стария. Беше абсурден ден. Трябваше да бъде съвсем обикновен, но не беше – заради хиляди неща, особено тези между редовете, между секундите, които се правеха на обикновени, заради които навярно мога да изпиша цял един нов блог. Само приключенията около RMS ми стигат, а те само бяха завършек на деня – преди тях имаше още.

Смятах просто да оправя климатика на колата си – дори не се и надявах, че ще успея за един ден. Последното, което предполагах е, че вечерта с нея ще разхождам Stallman да си купи българска народна музика, че ще му стисна ръката пред едно училище в Младост, заобиколени от тичащи първолаци и че в „Под липите“ двама непознати от съседната маса ще станат за да му кажат „Добре дошъл в България!“… И докато Ричард промълви нещо за загубеното си момиче… но за това друг път… има причина…

А и нямам сили в момента да пиша каквото и да е… Утре може би вече няма да го усещам така, но какво да се прави – ще оцелее това, което е трябвало да оцелее в паметта ми.

Със сигурност няма да забравя днешния ден заради две неща – заради една топла момичешка усмивка и едни дълбоки очи, в които видях една разтърсваща и много човешка самота… Oчите на Stallman…

Stallman

Йовко Ламбрев

Йовко Ламбрев

ИТ архитект, блогър и (все по-рядко) фотограф. Либерал. Все още вярва, че можем да направим света по-добър.
Пловдив, България