-1 +1

Напуснах управлението на Банка Хеброс в Пловдив точно на празника на банкера – останалите хора на същия ден празнуват Никулден. Бях на празненството с колегите и си тръгнах от него с идеята за мързелуване до края на последния месец на отиващата си 2001 година. Само, че не се случи така, помързелувах си само един уикенд и следващият го понеделник. Във вторника, някъде около обяд, GSM-а ми звънна и видях, че ме търсеше Таня – HR-мениджърката на Siemens тогава. Попита ме дали вече съм напуснал, отговорих че да и че всичко е съгласно договореното – в първия работен ден на януари 2002-ра трябваше да се видим в Siemens. Тя каза, че това е ОК, но така и така вече съм бил напуснал – дали съм имал нещо против да почна веднага при тях. Отговорих, че нямам нещо кой знае какво, което да ме възпира, но още не си бях намерил квартира в София, понеже бяхме уговорили друго. Тя обаче каза, че предпочитали с Мишел да се запознаем възможно най-скоро и да използваме времето до края на годината за планиране на следващата. Мишел щеше да бъде новият ми шеф, който също беше започнал в Siemens малко преди мен – май дори по-малко от месец.

Обещах да се появя на работа след два дни – в четвъртък. Беше вторник следобед, а срядата ми трябваше да си събера някакъв багаж, да си купя разни неща, които бях планирал. Щях да започвам работа в София с недостатъчната увереност, че искам да го направя. Знаех само, че в Хеброс повече нямаше какво да правя. А в Пловдив по онова време да се занимаваш с някакво относително смислено IT почти нямаше къде другаде. С времето разбрах, че ако в България искаш да работиш възможно най-сериозния и мащабен бизнес, свързан с IT се налага да живееш в София. От сегашната ми гледна точка, онзи ход не е изглежда погрешен, но тогава никак не бях убеден в това какво точно върша.

Появих се в четвъртък – 13 декември 2001 в Siemens, с един сак и без идея къде ще преспя вечерта. Помолих да ми пуснат договора от петък, за да мога да се пробвам да си намеря спокойно квартира в текущия ден. Запознах се с Мишел, оставих багажа си в офиса, купих си вестник и започнах да звъня на обяви. Харесах си една брокерка, на която обясних, че ми трябва каквато и да е квартира най-късно до понеделник. Естествено в същия ден не си намерих нищо, макар и да гледах една гарсониера, която ставаше, ако изключим досадния дядо-хазаин, живеещ в съседния апартамент, който накрая взе да шикалкави и му теглих една… Преспах у колеги от MTel, на една пружина, положена на пода. А в петък след работа се прибрах в Пловдив. В неделя брокерката ми се обади, че имала три предложения за мен – в понеделника избрах едното – на около 15 метра от оградата на Siemens във „Фондови жилища“, а след три месеца се махнах оттам и заживях в „Гео Милев“. Междувременно бях осъзнал, че най-истинската причина да се преместя в София – едно момиче – се оказа твърде илюзорна. Всъщност напълно престана да бъде причина. Проблемът бе, че останалите причини ми изглеждаха твърде маловажни…

Мина много време оттогава, отдавна не работя за Siemens, някои други жени минаха и си заминаха от живота ми. Няколко пъти търсих квартири, миналата година си купих жилище, в което скоро се надявам да живея, но през това време си бях официално пловдивчанин. Едва преди две години реших да се регистрирам по настоящ адрес в текущата ми квартира заради някакви избори, но постоянния ми адрес си остана в родния ми град.

Днес обаче, регистрите на жителите на Пловдив намаляха с една бройка, а тези на София се увеличиха с още един постоянно регистриран тук. Смених и двата си адреса – постоянния и настоящия (ама че щуротия е тази концепция за два адреса!), с този на новото ми жилище и подадох документи и за нова лична карта, заради сменения ми постоянен адрес.

Пиша всичко това не заради сухия факт. Дори не ми е твърде тъжно за Пловдив, където освен шепа приятели и хубави спомени май няма друго, което да ме свързва с този град, където все повече се чувствам гост. Не знам точно кога се случи, но изведнъж се оказа, че тук са повечето ми познати и нови приятелства, че аз вече не се чувствам тъпо в столицата ни, както беше в началото. Не мога да кажа, че София някак ме е спечелила, но май се чувствам съвсем нормално тук и на мястото си, както и навсякъде другаде по света, където съм бил, а географията се е оказвала само някаква подробност. Защото с времето някак осъзнаваш, че са по-важни тези неща, които не се отбелязват в документите. И че минус едно и плюс едно винаги ще са равни на нещо несъществено.