Напуснах управлението на Банка Хеброс в Пловдив точно на празника на банкера – останалите хора на същия ден празнуват Никулден. Бях на празненството с колегите и си тръгнах от него с идеята за мързелуване до края на последния месец на отиващата си 2001 година. Само, че не се случи така, помързелувах си само един уикенд и следващият го понеделник. Във вторника, някъде около обяд, GSM-а ми звънна и видях, че ме търсеше Таня – HR-мениджърката на Siemens тогава. Попита ме дали вече съм напуснал, отговорих че да и че всичко е съгласно договореното – в първия работен ден на януари 2002-ра трябваше да се видим в Siemens. Тя каза, че това е ОК, но така и така вече съм бил напуснал – дали съм имал нещо против да почна веднага при тях. Отговорих, че нямам нещо кой знае какво, което да ме възпира, но още не си бях намерил квартира в София, понеже бяхме уговорили друго. Тя обаче каза, че предпочитали с Мишел да се запознаем възможно най-скоро и да използваме времето до края на годината за планиране на следващата. Мишел щеше да бъде новият ми шеф, който също беше започнал в Siemens малко преди мен – май дори по-малко от месец.

Обещах да се появя на работа след два дни – в четвъртък. Беше вторник следобед, а срядата ми трябваше да си събера някакъв багаж, да си купя разни неща, които бях планирал. Щях да започвам работа в София с недостатъчната увереност, че искам да го направя. Знаех само, че в Хеброс повече нямаше какво да правя. А в Пловдив по онова време да се занимаваш с някакво относително смислено IT почти нямаше къде другаде. С времето разбрах, че ако в България искаш да работиш възможно най-сериозния и мащабен бизнес, свързан с IT се налага да живееш в София. От сегашната ми гледна точка, онзи ход не е изглежда погрешен, но тогава никак не бях убеден в това какво точно върша.

Появих се в четвъртък – 13 декември 2001 в Siemens, с един сак и без идея къде ще преспя вечерта. Помолих да ми пуснат договора от петък, за да мога да се пробвам да си намеря спокойно квартира в текущия ден. Запознах се с Мишел, оставих багажа си в офиса, купих си вестник и започнах да звъня на обяви. Харесах си една брокерка, на която обясних, че ми трябва каквато и да е квартира най-късно до понеделник. Естествено в същия ден не си намерих нищо, макар и да гледах една гарсониера, която ставаше, ако изключим досадния дядо-хазаин, живеещ в съседния апартамент, който накрая взе да шикалкави и му теглих една… Преспах у колеги от MTel, на една пружина, положена на пода. А в петък след работа се прибрах в Пловдив. В неделя брокерката ми се обади, че имала три предложения за мен – в понеделника избрах едното – на около 15 метра от оградата на Siemens във „Фондови жилища“, а след три месеца се махнах оттам и заживях в „Гео Милев“. Междувременно бях осъзнал, че най-истинската причина да се преместя в София – едно момиче – се оказа твърде илюзорна. Всъщност напълно престана да бъде причина. Проблемът бе, че останалите причини ми изглеждаха твърде маловажни…

Мина много време оттогава, отдавна не работя за Siemens, някои други жени минаха и си заминаха от живота ми. Няколко пъти търсих квартири, миналата година си купих жилище, в което скоро се надявам да живея, но през това време си бях официално пловдивчанин. Едва преди две години реших да се регистрирам по настоящ адрес в текущата ми квартира заради някакви избори, но постоянния ми адрес си остана в родния ми град.

Днес обаче, регистрите на жителите на Пловдив намаляха с една бройка, а тези на София се увеличиха с още един постоянно регистриран тук. Смених и двата си адреса – постоянния и настоящия (ама че щуротия е тази концепция за два адреса!), с този на новото ми жилище и подадох документи и за нова лична карта, заради сменения ми постоянен адрес.

Пиша всичко това не заради сухия факт. Дори не ми е твърде тъжно за Пловдив, където освен шепа приятели и хубави спомени май няма друго, което да ме свързва с този град, където все повече се чувствам гост. Не знам точно кога се случи, но изведнъж се оказа, че тук са повечето ми познати и нови приятелства, че аз вече не се чувствам тъпо в столицата ни, както беше в началото. Не мога да кажа, че София някак ме е спечелила, но май се чувствам съвсем нормално тук и на мястото си, както и навсякъде другаде по света, където съм бил, а географията се е оказвала само някаква подробност. Защото с времето някак осъзнаваш, че са по-важни тези неща, които не се отбелязват в документите. И че минус едно и плюс едно винаги ще са равни на нещо несъществено.

Написано от Йовко Ламбрев

ИТ и Интернет експерт, предприемач, блогър и фотограф от Пловдив. Фен на WordPress, книгите и музиката. Вярва, че можем да направим света по-добър.

16 коментара

  1. Кажи си направо, че си искал кмет да ти е доктор Бойко Борисов (boikob.blogspot.com) Иначе за Пловдив може да погледнеш малко хубави спомени тук.

    Отговор

  2. Аз живея в София откакто се помня… и въпреки това често се чувствам чужденец тук, по улиците, които толкова добре познавам. Може би заради промените наоколо. Може би защото шумът е повече, колите също, въздухът е по-мръсен. Или защото София започна да се превръща в неспокоен град, до голяма степен неуреден, някак… неподдържан. Не знам…

    Бях наскоро във Варна за малко, стори ми се много по-спокоен и усмихнат градът…

    Но е истина – ако говорим за IT, почти всичко се случва София… и сме тук, поради една или друга причина :-)

    Срещаш приятели, обаче, а това е много по-важно от плюс едно и минус едно, или къде си регистриран… И дори от работата, често, нищо, че ни се налага да правим нещо, за да живеем…

    Поздрави :)

    PS Me wanna photowalk again one day with you, Yassen & Co. :-) very relaxing… Helps feel the city in a different, calmer way…

    Отговор

  3. Честито, ще те ебаваме и на „софеанец“ :)

    Отговор

  4. Мда, чудех се и аз навремето, и пак се чудя…

    Мисля, че си направил верния избор. По-добре от постоянен адрес във Виена например :).

    Отговор

  5. Смених и двата си адреса – постоянния и настоящия (ама че щуротия е тази концепция за два адреса!), с този на новото ми жилище и подадох документи и за нова лична карта, заради сменения ми постоянен адрес.

    Това си го преразказал много накратко. Сигурно си откарал поне един предиобед по опашки :)

    Отговор

  6. Почти… Два часа и половина – при това нямаше кой знае каква опашка – трима души. И имах със себе си подготвени всички необходими документи. Просто системата е направена така че да ти се отще да я ползваш. Това е тема на отделен пост, но едва ли ще кажа нещо ново…

    Отговор

  7. Честито „софиянство“ и от мен!:-)
    Това колко ни е user-friendly системата ми е до болка ясно- днес и за откарах предиобяда в НАП Люлин в опити да си подам декларацията за освобождаване от здравни осигуровки тук, след като така и така вече от 4 години си ги плащам в Германия… Точно по тая причина влача проблема от 4 години, защото правилата на играта се сменят даже за двете минути, докато изтичаш да копираш изисканите документи и на един дъх качиш обратно стълбите до втория етаж…
    Е, освободих се от едно доволно количество „приятни“ емоции…
    Едва ли има друга европейска държава, където на вратата виси табела с работно време, в което са изброени само „техническите почивки“ (за останалите видове почивки явно им се свидеше хартията).

    Отговор

  8. Аз съм много щастлив затова че не ми се налага да ходя в София за да работя това което искам. Ако се налагаше сигурно бих го направил, но нямаше да ми е никак приятно.

    Отговор

  9. Чужденците, които са м гостували в Пловдив се удявават как може да има толкова красив град в БГ като предишните представи за същата тази БГ са били София. Ако това е част от пътя ти за по-нататъшната ти кариера или живот може. Но София като крайна цел, СПОРЕД МЕН не е добър избор! Отделно си мисля че избърза с документите защото можеше да изчакаш да започнат да издават лични карти с биометричните данни (края на тази година), и ще се наложи да ги сменяш пак! Но до тогава системата може да е по-пъргава :P
    Тъжно е чуждото чувство от родния ти град, аз няма този проблем! Смятам, че ще остана завинаги свързан с този град, ако ще да не го видя за 10 г. Но ако човек сам скъса връзката си с нещо… „и цяло село не може да го спре“.
    Поздрави и весели дни…

    Отговор

  10. Бързам нарочно, за да мога да имам колкото се може по-късно от шибаните документи с биометрични данни. Смяната с нови може да не е задължителна – не би трябвало да е задължителна…

    Иначе мястото не означава нищо – това исках да кажа с поста си. Мястото се осмисля от теб, приятелите ти и споделените моменти…

    Отговор

  11. Няма да е, когато ти изтече валидността на тези, които имаш преди възможността за новите! Т.е. предвидил си го точно, макар да незнам защо толкова се страхуваш от чипа? Това не е ГПС, няма да те следят с него! :)

    Отговор

  12. Значи ще имам десет години! А страх не е точната дума. Гняв е по-прецизната. Биометриката в ID-документите е още едно късче отнета свобода от нормалния човек, в името на някаква илюзорна по-голяма сигурност.

    Отговор

  13. Иначе мястото не означава нищо – това исках да кажа с поста си. Мястото се осмисля от теб, приятелите ти и споделените моменти…

    Почти на 95% съм съгласна с това. Останалите 5 по-нерационални процента обаче ми припомнят, че и местата имат своя атмосфера, магия и индивидуалност (както всяко човешко същество), че са по-одушевени, отколкото си ги представяме, че има неща, които още не разбираме или за които обикновено нямаме сетива… Тезата май е доста древна, последно по мои данни я популяризира една чешка постмодерна авторка /Даниела Ходрова, четрилогията „Изтерзаният град“/.

    Интересното е, че преоткривах това за себе си именно в града, вдъхновил Ходрова за тия и писания – Прага, а периодът ми беше ключов, но иначе бая беден на външни „случки“ – период на самота, лутане, безпътица. Общувах си повече с празните нощни и сутрешни трамваи, със самотните улички и градинки, отколкото с пражани. Даже се сприятелявах с птиците, които ни крадяха храната, провесена в найлоново пликче от прозореца на студентската стая поради липсата на хладилник :-)

    Аз ли се вживях в Прага, тя ли в мен – не знам, но раздялата беше тежка :-) Помня как подсмърчах, че си отивам от нея, гушнала една цъфнала череша в градинката на едно манастирче под общежитието ми :-)) Подсмърчах, че ако си тръгна, и пак да се върна, магичното усещане ще си е отишло, че аз няма да съм същата и тя няма да е вече същата, ще съм само турист и лутайки се пак по празните улички по здрач, няма да нося същата безпътица и същата свобода в сърцето си. /Миналогодишният гайд-маратон из града с приятели от немско пет години по-късно потвърди това напълно.:-)/ Подсмърчах задето животът е така устроен, че влюбвайки се в нови места и хора трябва да изоставя други /не съм открила още формулата да се мултиплицирам на няколко места едноверменно:-))/ и че носталгията по едно или друго ще ме придружава винаги…

    Идеята ми с лиричните отклониения беше, че и местата имат някакво и то не малко значение. Някои места имат своя магия, други като София смучат от теб енергия (това усещане сигурно е доста индивидуално – с родния ми град ме свързва особена любово-омраза). Интересно е например как с името автоматично придаваме род и характер на градовете ни – София е определено женствено непостоянна, а Пирин не мога да си го представя в друг освен мъжки род :-)

    Без да изпадам в детерминизъм, подозирам, че местата ни определят и белязват не по-малко, отколкото ние тях. Определно има някакво значение, че съм расла в квартални войни между момичета и момчета, които се водеха именно в изкопите на люлинското метро. И определено има някакво значение, че ти си се родил именно пловдивчанин, а не някой софийски келеш :-) И някаква част от това значение не тупти с пулса на собствената ти биография, а има собствена необяснима логика.
    Хайде достатъчно. Повече като осъзная повече вещерското у себе си :-))

    Поздрави,
    Стас

    Отговор

  14. А дали с доказването на тези 5 процента не доказа точно и моите 95 ;-)

    Отговор

  15. :-)) Хубаво, от мен да мине :-))
    Само една молба – не прихващай ужасния ни диалект!

    Отговор

  16. колко жалко и колко тъжно… „софиянството“, както някой го нарече по-горе не е за „честито“. :(

    Отговор

Ако искате да споделите нещо