10 години

На този ден, през 2001-ва година, само с една малка чанта багаж, се озовах в София. Дойдох заради едно момиче и заради някаква, обзела ме дълбоко, нужда от промяна. И останах десет години. Трябваше да пренощувам при близък приятел, с който да делим обща квартира след това, но негова комплицирана лична връзка го отказа от тази идея. Подслониха ме през първата нощ (почти непознати дотогава) колеги от Мобилтел. А аз буквално за един ден си наех (някаква) квартира, която изоставих три месеца по-късно, когато намерих такава, която ми харесваше достатъчно.

Онзи приятел потъна в неговата си връзка и не съм го виждал и чувал от години. Последно се видяхме в една книжарница, между редовете с книги, и след 5-минутен разговор изчезна, за да не го чака жена му. Комплицираната тайна връзка се разви до (щастлив, надявам се) брак, но аз останах с един приятел по-малко.

С момичето, чиято магия последвах тогава, не се получи, но пък успяхме да останем, ако не точно приятели, то добри познати. И то без тегоби от минало, непреживяно или недоизказано. Понякога се получава.

Десет години по-късно, ако се запитам съжалявам ли, че изоставих красивия уют на Пловдив, заменяйки го с нервността и динамиката на София е честно да отговоря с „Не“. Не съжалявам. Пловдив ми липсва, но повече заради приятелите и приятелствата, които останаха там и които така или иначе избледняха с времето, освен едно-две, които надявам се, ще си останат вечни при всички обстоятелства и дистанции. София ми става все по-скъпа, въпреки сивите уикенди, въпреки многото разминавания, именно заради надеждите, които покълнаха тук и… заради новите приятелства…

Десет години по-късно, ако се запитам бих ли искал тези години да бяха се случили другаде или по друг начин, вероятно трябва да отговоря с „Да“. Ако искам да съм болезнено честен… Но, въпреки това не съжалявам… За нищо…