Преди 6 години беше последният път, когато отбелязах рождения ден на този блог. Оттогава понамалих честотата на писането тук (а и по принцип писането). Сега, още 6 години след това, няма да обещавам, че отново ще го зачестя, не само защото няма и сам да си повярвам, но и защото си мисля, че новото темпо е по-близо до сегашното ми аз – говори само когато има какво да каже (или да изкрещи, което все по-често му се налага). А и ми предстои да пиша скоро на едно друго място и не зная колко теми и сили ще остават за този блог. Ще видим…

Иначе 14 години са ужасно много време. Точно толкова ме нямаше и в Пловдив, и междувременно разбрах, че това, което наричаме корени, всъщност не съществува, но усилията да се почувстваш отново на мястото си са съвсем реални. Поне за мен.

Вероятно съм останал един от малкото, които още ползваме някакъв RSS-четец, и с всеки ден, ровейки се в емисиите му, все повече ми липсва не откриването на нови интересни блогъри – защото такива продължават да се появяват – а отсъствието на старите. И индиректната комуникация с тях – с тези които имахме какво да си кажем и да се прочетем, без оковите на клишетата в главите ни, а с широкоскроеността на съзнанията ни. Не с реплики из социалките, а с лични гледни точки, развити в блоговете ни, с повече от няколко бързи изречения.

Подобно на философията slow food може би има потребност и от бавна публицистика – такава лична, от първо лице. Поне аз си признавам, че имам потребност от нея.

Иначе няма да спра да пиша тук, колкото и да е рядко… Но да кажа, че липсвате – тези, които моят Inoreader листва като inactive feeds. И да – усилията да се почувстваш отново на мястото си след дълга пауза са съвсем реални, но си струват.

Написано от Йовко Ламбрев

ИТ и Интернет експерт, предприемач, блогър и фотограф от Пловдив. Фен на WordPress, книгите и музиката. Вярва, че можем да направим света по-добър.

3 коментара

  1. Всички си липсваме „тук“, в собствените си виртуални пространства. И аз се улавям от време на време, че някои от „старите“ лисват.

    А в социалките… там е по-лесно. И по-шумно, много по-шумно. И до днес рядко получавам коментари под пост в блога, Повечето предпочитат да коментират под споделеното във Facebook, например.

    Благодарение на 750words.com аз, като че ли, станах по-активен в писането. И ми харесва.

    Отговор

  2. Всички си липсваме, но и ти липсваш с онези хубави разкази и истории, които така умело споделяше… Та, освен високата социална ангажираност, за която ти се възхищавам (на мен още не ми е приоритет, признавам), си пожелавам малко и от „стария“ Йовко :) И честито!

    Отговор

    1. Е, „старият“ Йовко беше всъщност младият Йовко и покрай младостта си имаше повече истории. А с остаряването се трупат предимно такива, които не са за разказване ;)

      Добре, де… оправдавам се!

      Отговор

Ако искате да споделите нещо