Няколко подобни статуса в Twitter провокираха разни питанки и весели разсъждения какво съм искал да кажа. Всъщност нищо… Това е времето, което остава до моето завръщане в Опънинтегра, компанията която създадохме заедно със Здравко и Стоян преди вече повече от седем години. Бяхме едни от първите, които се престрашихме да правим бизнес със софтуер с отворен код в България. Беше погрешно рано… Аз започнах пръв и сам, допускайки грешката да се разфокусирам между бизнеса си, едно недъгаво сдружение с нестопанска цел и организацията на първия OpenFest. Тогава осъзнах, че е важно да си дефинирал своите приоритети и да ги следваш стриктно и дори егоистично, когато се налага.

Ако исках да има с какво да си платя наема за следващия месец трябваше да приема някое от (за щастие наличните почти непрекъснато) предложения за работа на заплата. Не знам дали избрах най-доброто, но то ме отведе отново до IBM, компанията която бях напуснал след кратка служба там, точно преди създаването на Openintegra, по разни сложни лични причини, но и защото бях попаднал на странно неподходяща за мен позиция. Така след няколко месеца се върнах в българския офис на IBM – беше началото на 2004-та – февруари – петък 13-ти. Последваха три години, през които бях част от Global Services – това е нещо като технически консултантски отдел, който се занимава с интеграционни услуги, оптимизации, внедряване на едно или друго решение. За малкия български офис – когато започнах работа там всички служители на IBM бяхме не много повече от 50-тина души – да работиш в този отдел означаваше да си нещо като универсален боец… Така се оказа, че за тези три години преминах през Ethical hacking and Security consulting практика, която реално движех сам, после IBM ме припозна като IT Architect, междувременно се борих с хибридни имплементации на какво ли не, включително една от предполагам най-големите корпоративни миграции на Windows Active Directory в Европа (23 държави) мина и през моите ръце (разбира се, че с отвръщение ;-)

През това време Здравко ме запозна с Владо, който притежаваше част от някогашната АтиаНет и се занимаваше с управлението и, но нямаше с какво да разшири дейността и. Ние имахме купища идеи, но нямахме ресурс и база да ги реализираме. Неговата фирма вегетираше, а нашата няколко месеца стоеше на трупчета. Само след няколко изпити бири се разпознахме като луди от един и същи подвид и си стиснахме ръцете – той изкупи изцяло АтиаНет и сляхме двете компании като запазихме името Опънинтегра. Няколко месеца по-късно Здравко и Владо вече бяха наели офис и сглобиха 2-3 бюра, за да има поне къде да се работи.

Аз обаче вече се бях върнал в the Big Blue и щеше да е несериозно и некоректно пак да прескачам обратно, отделно че крехката финансова стабилност на новата Опънинтегра не позволяваше бързо набъбване на екипа. Така останах да гледам и наблюдавам отстрани. Цели седем години…

След първите три години и половина в IBM смених тотално профила си и рискувах да приема предложение, което дойде от тогавашния търговски отдел да поема бизнеса със системи за съхранение на данни за региона на България. Никак не се възприемах като търговец и brand manager тогава, но се бях уморил до смърт от Global Services и реших да опитам. Така започна най-доброто бизнес-училище за мен в този живот. На 1 октомври 2006-та година след вътрешен трансфер станах част от Systems and Technology Group – хардуерният отдел на корпорацията. Моят storage бранд дотогава нямаше фокусиран в него човек. Бяхме третия storage vendor на българския storage пазар тогава след HP и EMC, според цифрите на IDC. Трябваше много бързо да науча едно кошмарно голямо портфолио от продукти (никой друг storage vendor няма такова разнообразно портфолио като IBM), да науча колкото мога повече за продуктите на конкурентите, да напипам слабите места – и техните и своите… и да се науча да хапя до кръв… С последното още имам проблеми. В смисъл такъв, че обичам да правя великодушен джентълменски бизнес, но на българския пазар май поведението на кръвожадна акула се цени повече…

Имах късмет да бъда част от уникален екип – особено през първите две години. Това беше време, през което офисът на IBM беше центъра на Вселената ми. Бяхме непобедими. Почти непрекъснато. После Ники – моят колега от POWER бранда – си тръгна (и още няма кой да го замести)… не мисля и че някой би могъл… Вместо него аз трябваше да организирам пускането на BlueGene-а (прословутия суперкомпютър, за който толкова се писа и изговори) – направих го с перверзния кеф как точно под тогавашната ДАИТС се паркират 8192 процесорни ядра с Linux и… осъзнах, как някак вече ми е празно в STG… И макар през тегавата и кризисна 2009-та IDC да ни провъзгласи за storage vendor номер едно на българския пазар, само аз си знам какво ми струваше това. Разбира се, че бях доволен, но… и адски уморен…

А в Опънинтегра вече имаха нужда от мен… И аз имах нужда от Openintegra за да намеря себе си. Много хора се опитаха да ме разколебаят, да ме вразумят, да не изпускам питомното за да гоня дивото… Може би са прави. Гледни точки всякакви. Съвсем не казвам, че ми е лесно да изляза от IBM – там наистина научих много, дължа много на IBM за това, което мога сега, за това до което имах възможността да се докосна, едва ли щях да вкуся от толкова мащабни проекти като тези, които работих в IBM. Или толкова уникални – направих първата Linux инсталация върху продукционен mainframe в България, пускахме суперкомпютър – такива неща дори не на всеки IBMer по света му се отваря шанс да му се случат. Ще ми липсват клиентите, с много от които сме приятели. IBM ми даде много, аз също работих здраво и сега никак не ме е срам, че през последните няколко седмици направо си почивам. IBM ме и разочарова много в някои посоки, но пък няма как да те разочарова нещо или някой, който не цениш и не обичаш… а към IBM никога не бих могъл да бъда безразличен. Тези седем години и половина бяха много специални, различни и ценни за мен. И незабравими…

Но ако не се върна в Openintegra няма да мога да си го простя – тази компания е моя идея, моя рожба и мечта, която не мога да не опитам да сбъдна. Сега знам повече, уж мога повече…

На 5 октомври 2010 година в 18:00 за последен път ще изляза от офиса на IBM България като служител и ще се пробвам отново да следвам мечтите си… Дотогава остават 2 седмици, 3 дни и 17 часа…

Написано от Йовко Ламбрев

ИТ и Интернет експерт, предприемач, блогър и фотограф от Пловдив. Фен на WordPress, книгите и музиката. Вярва, че можем да направим света по-добър.

17 коментара

  1. Отдавна чакам тази публикация. Голямо браво за смелостта, гоненето на мечти и непримиримостта с Матрицата.
    It’s time to kick some ass! ;-)

    Отговор

  2. Новите, хубави, важни & съществени лични неща заслужават – честито :)! И успех

    Отговор

  3. Ей, успех и от мен – познавам ви и двамата със Здравко и наистина желая да успеете, най-малкото заради настойчивостта, с която преследвате мечтите си.

    Отговор

  4. Благодаря на всички ви! :-)

    Отговор

  5. Успех и от мен. Моето виждане е, че си взел много правилно решение. Възможността да работиш за себе си и по нещо лично, винаги е в пъти по вдихновяващо. Със сигурност е по-рисково и по-диво в сравнение с която и да е корпорация, но пък и те кара да се чувстваш истински жив! Поне мен.

    п.с. аз май бях на този първи опън фест. Тогава точно се увличах по Линукс и едно такова събитие, мисля, ми се отрази доста добре. Надъхващо дори.

    Отговор

  6. Най-искрено ти желая успех, Йовко!! :-)

    Следвай мечтите си – това е важно! Ако успееш сега – прекрасно; ако не – ще опиташ пак! Но се надявам да успееш!

    Поздрави!

    Отговор

  7. Поздравления и успехи!

    Отговор

  8. Знам отлично какво имаш предвид.

    Няма много смисъл от подобен коментар, но си го позволявам, само за да ти кажа, че ме зарадва безкрайно в помеделник сутрин. Хората, които просто ставаме и си тръгваме от сигурното, за да последваме някоя мечта (която може да се окаже само спирка по път, който в началото дори не си виждал), ставаме все по-малко.

    Хубаво ми е да чета/научавам за такива неща. Поне от време на време.

    Отговор

  9. Попътен вятър !

    и си спомням преди години един приятел актьор-фотограф, беше написал под статуса си във фотофорума: „който не си харесва живота се отдава на кариера“ … нещо такова :) може да не съм абсолютно точен в цитата!

    дежа ву – написаното. Ражда усмивки- ветрове!

    Отговор

  10. Йовко, пожелавам ти успех! Постинги като този ми действат изключително вдъхновяващо.

    Отговор

  11. Поздравления за смелото решение! Шапка свалям на хора като теб – решени да живеят по свой собствен начин, а по наложения. Желая ти много късмет и да ти върви по-вода! Хора като теб са рядко срещано явление, още повече хора, чийто блогове заслужават времето на сутрешното ми кафе :)

    Продължавай все така!

    Just another fan :)

    Отговор

  12. Йовко Йовков 29 септември 2010 в 1:33

    Скоро четох, че една компания, чийто основен бизнес е отворения код, е на път да стане първата компания с милиард ревеню. Пожелавам ти след някоя година и Опънинтегра да бъде обсъждана в същия аспект!

    Отговор

  13. Благодаря, адаш! Но ми стига екипа да е щастлив и доволен и да имаме работа – другото е статистика…

    Отговор

Ако искате да споделите нещо