37

Тридесет и седем е просто число. Според математиката това са онези числа, което се делят (освен на едно) само на себе си. На всичко отгоре 37 е първото (най-малкото) просто число, което е irregular. И е единственото двуцифрено в десетичната бройна система, което умножено по две и резултатът намален с единица и прочетен отзад напред пак да дава същото число. 37 умножено по две дава 74, което пък е годината ми на раждане. Майка ми е навършила 37 три дни преди аз да се появя на бял свят. И е родена през 37-ма година.

Точно 37 пиеси е написал Шекспир. Толкова са слотчетата, където може да попадне топчето на рулетката в казиното. Толкова е температурата на човешкото тяло по Целзий, когато не сме болни. През 37-та година на деветнайсети век Дагер прави дагеротипията си L’Atelier de l’artiste и светът вече разполага с чудото на фотографията. Кралица Виктория възсяда трона на Англия и мести двореца в Бъкингам. В Щатите са развихря петгодишна тежка финансова криза. Морз патентова телеграфа. Ражда се Васил Левски, умира Пушкин. През 37-мата година на двадесети век, освен майка ми, са се родили и Шърли Беси, и Ванеса Редгрейв и Антъни Хопкинс. Умира Гершуин. Има нарочен сайт с подобни полезни или безполезни факти около числото 37. Дори в номера на този пост присъства 37, но наобратно…

Според нумерологията 3+7 –> 10, а 1+0 –> 1 – сигурно нещо пак започва отначало…

Обичам числото 3, а 7 пък ми е любимо. Не знам дали заради това и 37 трябва да ми е симпатично?…

Пиша всичко това за да не правя равносметки. Там винаги натежава онова, с което (още) не си успял. Ако си честен спрямо себе си – винаги ще откриеш нещо, което не си направил или поне не както трябва. Винаги ще намериш нещо, което си отложил за после и така и не се е случило. Това може да е подтискащо усещане, а не бива да е подтискащо да си честен спрямо себе си… Също толкова глупаво ми се струва напоследък да си обещавам едно или друго. Има дни, в които плановете ми се преобръщат на 180 градуса по два-три пъти. Има дни, в които сутрин не виждам смисъл да се събудя, а вечер нямам причина да заспя. Опитвам се да вдъхна кураж и хъс за живот на купчина хора около себе си, а аз самият от години живея в безтегловност, в която нямам дори един safe point, от тези важните за мен, върху който да се закрепя за да си поема дъх, да се огледам и да си повярвам, че се движа във вярната посока.

Опитвам се да се уча интуитивно на много неща. Все още се уча… вероятно някой ден всичко ще свърши, именно когато се откажа да се уча повече на нещо… Уча се да разбирам хората. Да им вярвам, дори когато не заслужават. Да им прощавам, да си прощавам. Да не прощавам… Да търся живото в тях, искрицата която може да запали пожар. Блясъкът в очите, заради който аз бих се почувствал жив и истински, особено ако съм го провокирал. Опитвам се да не загубя своя огън, колкото и да е трудно в този черно-бял свят на контрасти, да опазя поне многообразието на сивото в себе си.

Опитвам се да мечтая. Все още. За бъдещето, за теб, за себе си… за нас… Непрекъснато пожелавам мечти… За Великден, за Коледа, за Нова година… Oпитвам се да бъда част от тях, да сбъдвам част от тях – поне тези, които са важни за хората, на които държа, дори и когато те самите не ми помагат особено…

Опитвам се… да не спирам, да търся и да искам… Както казва един приятел най-важно е да искаш, да можеш и да правиш…

Опитвам се да не се стремя да виждам смисъл във всичко, защото смисълът често е невидим или парченцата на пъзъла ще се напаснат едва след като е минало време. Опитвам се да оставям сърцето ми да ме води и в трънливи посоки и по мазолести пътеки, дори когато се облива в кръв и болка, защото най-често това са моментите, в които преоткривам себе си. И намирам сродни души…

Опитвам се да се обградя с приятели, които искат да случват неща, а не да се носят по течението, нищо че е трудно дори да ги открия. Опитвам се да преглътна липсата на толкова много хора, чието присъствие някога ме зареждаше така, че аз можех да зареждам други. Опитвам се да открия перпетуум-мобилето на своя емоционален свят и да се боря с инженерът в мен, който ми се присмива, че се занимавам с безсмислици, понеже вечни двигатели няма… а аз се съпротивлявам, опитвайки се да изстрелвам космически ракети с прашка от ластици… И знам, че мога да го правя само известно време. Незнайно колко точно, но със сигурност не безкрайно дълго… и то само ако не започна да слушам твърде много рационалното в себе си…

Защото вечни двигатели наистина няма, но има вечни импулси, има вечно търсене и има вечна надежда…