95

Преди около десет месеца в една августовска вечер, малко след като се бях върнал от лятна отпуска, се наложи да работя до късно. Това никак не е необичайно за мен, и още по-малко никак не бе необичайно и за тогавашното ми ежедневие на човек-оркестър, роля в която попадам непрекъснато след втората поредна година на едно работно място. Тогава все още отговарях за бизнеса със Storage продукти на IBM и за пореден път трябваше да правя нещо „много спешно“. В конкретния случай и нещо доста сложно – тотален редизайн на SAN-инфраструктурата на един data-център на една от най-големите компании у нас. И понеже сделката бе от вида „ходене по тънък лед“, изначалната информация за съществуващото състояние на инфраструктурата бе непълна и повърхностна, нямах опция да получа по-подробна, не биваше и да разговарям с клиента, поради подозрения за риск от изтичане на информация към конкуренцията. Нямаше и напълно ясна идея какво всъщност би трябвало да се получи като крайна цел.

Изобщо една прекрасна ситуация, в която не знаеш откъде точно тръгваш, къде искаш да стигнеш, а по средата имаш система от уравнения с безкраен брой неизвестни. Ситуация, в която да правиш, каквото и да е на „сляпо“ е пълна проява на непрофесионализъм, но ситуация, която ми се случваше минимум два пъти в тримесечие, в последните няколко години. Понеже, защото… така…

В крайна сметка, тропайки нервно с крака под бюрото и с пръсти по клавиатурата, малко преди полунощ на въпросния ден аз имах принципна архитектура със сървъри, дискови и лентови системи, SAN комутатори, с конфигурациите им, остойностени в долари, машина по машина и компонент по компонент. Базирана на множество допускания и чисто концептуална, но работеща и възможна да бъде предложена в оферта. Толкова успях за два-три часа… И ядосано хлопнах лаптопа…

Едва тогава видях ръцете си – от китките до лактите ми бяха покрити с червени петна, които едва сега осъзнах, че сърбяха доста неприятно. Същите петна намерих и по коленете си. Намерих малко ментолов спирт в домашната аптечка, който принципно трябва да облекчава сърбежа и в крайна сметка си легнах, премисляйки какво може да е предизвикало обрива. И какво съм ял през деня? Нищо не измислих… И почти нищо не бях ял точно този ден.

В интерес на истината бях толкова гроги, че съм заспал вероятно веднага, а на следващата сутрин обривът бе намалял, но не и изчезнал. Сложих се на диета през следващия ден. Като тийнейджър бях алергичен и горе-долу имам идея какво може и какво не може да се яде в такива ситуации. Не помогна. На по-следващата сутрин ситуацията не бе много по-различна.

Спомних си едно евентуално прегрешение. Бях си купил съвсем нови дънки и принципно никога не ги обличам преди да съм ги изпрал поне веднъж, но въпросния ден, когато започна всичко, бях обул директно съвсем новите си дънки, така както бяха от магазина. Не знам защо. Просто като ще стане нещо, то си става…

Реших да отида на лекар – в крайна сметка трети ден се самолекувах без особен ефект. Оттук нататък ще става въпрос за цяла върволица от лекари. Не искам да звуча като хейтър, но малцина от тях заслужаваха това определение, затова ще споменавам имената само на тези, на които наистина дължа благодарност и поклон за призванието им, за това което са. Всъщност, ще спомена само две имена, и те… ще са едва в края на цялата история.

Някой може би ще опонира, че е добре да цитирам и имената на тези, които не искам, за да предпазя други потенциални техни „жертви“. И вероятно в това има логика. Но първо не искам да се самоопределям като жертва, а и все пак ми се иска, да допускам, че те принципно не са тотални непрофесионалисти, а просто не положиха нужните усилия в моя конкретен случай. Дали, защото така работи системата у нас… Или просто, защото… така… Ще бъда достатъчно конкретен, за конкретните клиники и заведения, където получих или не получих съдействие, така че изводите и проучванията могат да бъдат направени, но не искам да хлепам ничие име… Те така или иначе си го правят сами.

Отидох на лекар – първо потърсих кожен лекар – във Вита. Беше събота и там уж трябваше да има дежурен кожен лекар. На рецепцията не знаеха обаче кога ще дойде. Нищо, че има работно време. Тя замествала. Било летен сезон, и събота, и т.н. Не можели да се обадят по телефона и да питат дали щяла да дойде днес. Реших да се пробвам. Пред кабинета се оказа, че чака човек, който я познава и потвърди, че ще дойде, пътувала с трамвая. И той я чакал за да и даде нещо.

След час и половина чакане успях да вляза на преглед. Показах обрива, който този път беше около колана ми. Лекарката (на очевидна пенсионерска възраст) ме гледаше от три метра разстояние, през очилата си. И дори не ме докосна. Предписа ми кортикостероиден крем и антиалергични хапченца и ми каза, че ако до десетина дни не се оправя да ходя направо в токсикологията на Пирогов, защото иначе тя там нямала какво друго да ме прави. А да, и да не ям нищо освен препечен хляб, варен ориз или картофи.

Всъщност по ирония на съдбата точно на десетия ден се озовах именно в Пирогов. Почти по спешност. Понеже лечението, което ми предписа нямаше абсолютно никакъв ефект. Обривите изчезваха от едно място и се появяваха на друго. Най-често около коленете, глезените, дланите и лактите ми, а понякога се комбинираха и с подувания на пръстите на ръцете ми. Подобни подувания си спомням като малък, когато имах алергични реакции.

Денят, в който се озовах в Пирогов, трябваше да съм на сватбата на мой приятел. Размина ми се. Около обяд започна да се подува горната ми устна, която започна сериозно да расте (и това също ми се беше случвало като малък) и знаех, че ще следва инжекция с Урбазон. Затова си повиках такси (за да не шофирам обратно, понеже от антиалергични препарати се забавят реакциите, а може да има и ядове със зрението и т.н.) и се озовах в Пирогов, където естествено като видят лицево подуване и те слагат моментално на системи, понеже евентуално задушаване не е изключено като опция.

Отказах да остана в токсикологията, разбира се, но три дни ходих и се връщах до Пирогов за да ми разреждат кръвта с по две системи всяка сутрин и вечер. И придружаващи медикаменти. Обривът изчезна и на третия ден ме „изписаха“ с предписание да се лекувам със Zyrtec. Това е модерно антихистаминово лекарство, с което днешните лекари се опитват да борят алергиите. Добре де, едно от няколкото. И няма лошо. Но спазвайки предписанията за лечение с него, три дни по късно, обривите (макар и в по-лека степен) отново се появиха. А след още три дни, аз трябваше да го спра.

В деня, в който останах без лечение отново отидох до Пирогов за да питам какво да правя. Попаднах на друг лекар, който ми даде нова рецепта, увеличи двойно дозата Zyrtec и ме посъветва да потърся алерголог, понеже „тези неща са упорити“. Нещо, което знам прекрасно. Като дете лечението ми продължи повече от 6 месеца, но определено имаше поне някакъв ефект.

Междувременно някой подсказа, че в „ДермаВита“ имало специализиран алергологичен кабинет. Може и да има. Едва три дни след като се обадих ми върнаха обаждане, че могат да ми запишат час за по-следващия понеделник, понеже само тогава щяло да има лекар при тях. Аз естествено запитах: „Извинявайте, вие нали не искате да ми кажете, че нямате постоянен алерголог при вас?“. А отсреща ми захъмкаха, че имали, ама то понеже било лято и тя работела и другаде… Казах им, да не ми записват час…

Междувременно вече беше минало около месец от началото на сагата. Спазвах класическата диета за алергия, която Пирогов ми връчиха, пиех Зиртек, но ефектът беше от минимален до никакъв. Имаше понякога ден, в който нямах обриви, но трудно тази ситуация продължаваше повече от 24 часа.

Следващата спирка беше Токуда. Записах си час в тамошния специализиран кабинет. Първото изречение, което чух на входа на болницата беше не къде е кабинетът, понеже това попитах, а „Трийсет и пет лева“. Казах: „Добре, но все пак след това ще ми кажете ли къде е кабинетът“. Ебавах се, разбира се, но те бяха по-добри от мен. Иначе докторът, доцент и преподавател по алергология, ме изслуша внимателно. За проклетия случих точно в ден, в който нямах обриви и нямаше какво да му покажа, но той изслуша цялата история дотук. Разбира се, че дори не ме докосна. Между другото всички лекари дотук ме лекуваха единствено по преразказ по картинка и без да ме докоснат. Да, включително в Пирогов!

Неговото допускане бе, че това не може да е алергия, понеже било малко вероятно осемнайсет-двайсет години след детската ми алергия да се появява такъв рецидив. Сигурно било нещо хранително или недай боже автоимунно, но за по-сигурно щял да ми пусне някакъв общ тест, който да докаже, че нямам алергия (запомнете този момент!) и друг, който да отхвърли или потвърди автоимунно заболяване. Първият струваше около 120 лв, вторият беше по-евтин, но вече не помня точно.

И потвърди лечението ми със Zyrtec, въпреки че аз му казах, че вече става месец откакто пия Zyrtec и не виждам особен ефект. Той беше толкова убеден, че двата теста ще са отрицателни, че предложи, когато видя през Интернет, че резултатите са готови, да му се обадя по телефона за да ги коментираме.

Седмица по късно тестовете отхвърлиха автоимунно заболяване, но потвърдиха алергия (тестът не уточнява каква, а само че има някакви доказателства за това в организма). Оказа се, обаче, не толкова лесно да намеря въпросния доктор по телефона. На третия ден успях. Той се направи на изненадан от положителния резултат за алергия, но смотолеви нещо, че това можело да се дължи на едновремешната ми детска алергия (запомнете и този момент!) и да съм продължавал със Zyrtec поне още две седмици. Той вярвал (да точно този глагол беше използван), че за това време всичко ще е приключило. И след това да се чуем пак.

Минаха още две седмици. Нужно ли е да казвам, че нямаше никакъв по-различен резултат. Нещо по-лошо – освен обривите се върнаха и подуванията, включително по лицето, но не виждах смисъл да ходя в Пирогов.

До този момент вече бяха минали повече от два месеца, през които аз бях без ефективно лечение. И един ден, в който аз се опитвах да уплаша колегите в офиса с външния си вид, една колежка ми даде телефона на алерголог-интернист проф. д-р Жени Милева, която имала малка частна практика. Записах си час за следващия ден. Кабинетът и е на ул. Прага 14 в София.

Предполагам се досещате защо станах толкова прецизен. Всъщност това е лекарят, който ме излекува. После ще се появи и още един, но тя бе единственият човек, в целият сапунен сериал дотук, който заслужава името си, призванието си и титлата си. И още нещо… Това беше първият лекар, който… нали сте седнали… който ме прегледа. Не се шегувам. Пребройте колко споменах дотук… На третия месец от моята здравословна драма най-накрая намерих лекар, който ДА МЕ ПРЕГЛЕДА. Със слушалка, с апарат за кръвно налягане, с лъжичка в гърлото, с драскания по кожата. Изпрати ме на ехограф, назначи ми купчина изследвания – чернодробни, бъбречни, паразити. Пусна ми пълна кръвна картина…

Всъщност като и разказвах как е протекло всичко, тя ме гледаше в очите и попита: „Наистина ли никой дотук не пусна една обикновена пълна кръвна картина?“. Ами, наистина… само онова изследване в Токуда – носех го… А тя каза: „То е напълно безполезно. Щом сте бил алергичен като малък, до края на живота си ще реагирате положително на този тест. Той просто няма как да е отрицателен.“…

Проф. Жени Милева тотално смени лечението ми. Прекрати и кошмарната диета и ми каза да си ям почти всичко, като избягвам само консервирани храни и колбаси, всичко което съдържа оцветители и консерванти, включително тези неща, дето от кубче става кюфте. И по възможност да ям само пресни храни, меса и с повишено внимание риба и яйца, без да прекалявам с тях.

Направих всички изследвания. Оказах се здрав като бик – бъбреци, черен дроб, панкреас, паразити… нищо, с едно изключение… Кръвна захар 8 (при максимална граница 6,1). Не беше нужно да ходя обратно при нея за да знам какво ще ми каже. Да се консултирам с ендокринолог.

Няколко дни по-късно бях на преглед при д-р Шинков, който освен известен ендокринолог се оказа и запален фотограф. Първия въпрос, който ми зададе като влязох в кабинета му с фотографската си раница през рамо беше: „С какво снимаш?“… След което, разбира се, вече бяхме минали на ти…

След което ми обясни, че резултатите ми никак не са хубави и че на теория подобно изследване означава диабет, но и че теорията казва, че с едно случайно изследване не бива да се правят изводи, още повече че бях пил разни лекарства за алергия, бях се мазал с кортикостероидни кремове и в системите в Пирогов добавяха също подобни неща. Макар, че беше минало време. Каза ми да не променям нищо от текущия си начин на живот и след две седмици да отида на тест с обременяване с глюкоза, след който ще преценим какво да правим.

Този тест е простичък. Прави се сутрин, като предния ден си вечерял много рано за да си тотално гладен. Взима се кръв, в която кръвната захар на здрав човек би трябвало да бъде в определени граници. След това бавно се изпиват 75 грама глюкоза на прах, разредена във вода и след два часа отново взимат кръвна проба. За това време организмът трябва да е отделил инсулин, който да е вкарал кръвната захар (която се е покачила естествено след приема на глюкозата) в определени норми. Така работи здравият организъм.

При мен обаче алгоритъмът се беше объркал. Всъщност, резултатът след двата часа беше окей. Организмът ми отделяше нужния инсулин, който регулираше кръвната захар в нужната норма, но… началната ситуация – на гладно – беше странна… Вместо да е в норма, тя отново бе висока – 6,9 (при горна граница 6,1).

Оказа се, че съм в нещо като преддиабетно състояние, при което организмът ми започва да развива нечувствителност към иначе правилно отделяния инсулин. За щастие в повечето случаи това бил обратим процес и се повлиявал само от смяна на хранителния режим, повече движение и спорт. И беше наложително да отслабна.

Истината е, че през последните няколко години бях занемарил сериозно физиката си. Когато започна всичко, тежах 118kg, което при ръст 191cm може и да не изглежда особено много, но означава ни повече, ни по-малко от абсолютно наднормено тегло. Задъхвах се лесно. Не спортувах изобщо (с изключение на някоя и друга епизодична игра на тенис). Хранех се нередовно и между другото, с каквото дойде, на крак и с junk food. Обикновено веднъж на ден (вечер). Не закусвах никога, обядите често ги пропусках. През последните две-три години стресът в работата ми бе огромен. През ръцете ми минаваха сделки за стотици хиляди долари месечно. Личният ми живот също не беше особено слънчев.

Когато диагнозата диабет застана на ръба на ежедневието ми, си признавам, че се стреснах. И макар докторът ми да се опитваше да ме успокои, че „това не е диагноза, а lifestyle“, това всъщност ме стресна повече. Защото този lifestyle е за цял живот. И не по мой избор. За щастие нямах диабет, или поне засега, а само инсулинова резистентност, която обаче е кофти сигнал.

След шест месеца трябваше да повторя теста и пак да се видя с д-р Шинков.

Заради алергията вече бях прекарал почти три месеца на брутална диета, но все още тежах 115kg. За съжаление диетата за алергичноболни е силно въглехидратна, което в моя случай съвсем не беше добре.

Смених изцяло хранителния си режим. Започнах да се храня редовно и по пет пъти на ден, но по малко. Понеже се познавам и знам, че ако си сложа някаква диета ще я приема като бреме, трябваше да подходя психологически правилно към самия себе си. Не извадих напълно почти нищо от менюто си, за да не ми липсва, но преместих простите въглехидрати сутрин, когато имам най-големи шансове да ги изгоря. Закусвах задължително. Със сандвич, което определено не е най-здравословната храна, но сутрин евентуално е най-безвредна. Между другото единствените сандвичи, които открих, които не ми даваха алергични реакции бяха тези, на които пише Win Delux. Между закуската и обяда гледах да изяждам поне по една ябълка или някакъв друг плод. Обядвах задължително нещо готвено и това беше последното ми ядене за деня, което съдържаше въглехидрати, но не под форма на хляб, а примерно картофи или ориз, в най-лошия случай.

Никога не съм обичал газирани напитки, но ги отказах напълно. Също и измислените „натурални“ сокове. Избягвах пържено. Около 15:00-16:00 следобед отново хапвах нещо дребно и отново предимно някакъв плод. Всъщност, най-често ябълки. Мисля, че изядох около тон през последната половин година. Вечерях само месо и салата. Понякога само салата. Или само ябълки. И ако почувствах глад, отново изяждах една или две ябълки.

Започнах да ходя повече пеша – навсякъде където можех. Ако имаше ескалатори или асансьори и не трябваше да се катеря 10 етажа, ползвах обикновените стълби. Всъщност, ако трябва да съм честен, дори не спортувах особено, въпреки всичко. Беше зима, а мен освен тенис на корт, никой друг спорт не ме пали. А няма къде да играеш тенис през зимата, ако не си си предплатил сезона под някой балон. Вместо това започнах да ползвам кростренажора си вкъщи, който си събираше иначе прах. И то не много – два-три пъти седмично по 3-4 километра.

И сам не повярвах, до какво може да доведе само смяната на хранителния ми режим с малко повече движение. Теглото ми започна бавно да слиза надолу. Всъщност дори не много бавно. Не трябваше да свалям повече от 2 до 2,5kg месечно, а аз свалях малко повече от три. Просто се получаваше. Без особени усилия. И понеже новият ми хранителен режим не ме лишаваше от нищо, нямах особен проблем да го спазвам. И дори да го нарушавам от време на време. Примерно, ако изляза на вечеря с приятели в пицария съм хапвал пица, макар това да е против правилото за липса на въглехидрати вечер, но гледах да не се случва повече от веднъж-дваж в месеца.

Започнах да подбирам продуктите, които ям. Винаги търсех неща без консерванти, оцветители и твърде много химични термини. Търсех неща с кратък срок на годност (с идеята, че имат по-малко консерванти), млека, които се развалят, пълнозърнест хляб (ама истински твърд, а не този дето е пухкав и пружинира), фибри. Намалих много солта и подправките. Започнах да ям салатите си неподправени или само с малко зехтин. Започнах да усещам вкуса на продуктите, които ям. И основното, което купувам напоследък от магазина са плодове и прясно месо.

Преди Великден отново бях на онзи тест с глюкозата. Беше малко преди срокът от 6 месеца, но за съжаление според доктора ми, отсега нататък най-вероятно трябваше да го правя на всеки 6 месеца. Като се върнах с резултатите при него, той ми каза, че е впечатлен от ефекта при мен.

Бях минус 21 килограма от теглото си от миналия август, а резултатите ми бяха в норма. Всъщност и алергията ми вече я няма, макар още известно време да трябва да пия хапчета в намалена доза. Единственият проблем е, че всички дрехи са ми кошмарно големи, понеже в момента са ми нужни цели два номера по-малки панталони от миналото лято.

Днес тежа 95kg, което все още е 4 килограма над идеалното тегло за моя ръст, но човек не бива да е перфекционист, така или иначе продължавам леко да отслабвам, макар и темпът да е лъкатушещ около 95-96, и се чувствам чудесно. Вероятно ако добавя още малко спорт в ежедневието си, подозирам, че тялото ми само ще се позиционира на иделното тегло. Преди две седмици, д-р Шинков, не просто ми каза, че е впечатлен, но и че няма смисъл да правя тестове на 6 месеца. Отмени всички надвиснали заплахи и ми каза да си живея живота спокойно, ако запазя текущия си начин на хранене и без да се занемарявам отново.

За мен остана една огромна поука. Мисля, че е излишно да я формулирам…

Междувременно напуснах IBM, компания която много обичах, но тя отдавна бе прекалила с изискванията си за саможертва (и не само към мен). И това беше решено далеч преди въпросният здравословен срив на организма ми, но нещата съвпаднаха. Карам отново италиански автомобил, защото е важно човек да е заобиколен с неща, които обича и харесва. С никоя друга своя кола дотук не съм бил в такъв синхрон, че да я усещам като част от мен. Престанах да се чувствам длъжен да съм универсален фотограф и да имам обектив за всяка ситуация и разпродавам един по един всеки, с който не снимам. Остават ми само любимите – най-често много стари и доста евтини. Но рисуват моите си кадри. Снимам само street и женски портрети, понеже това са темите, които ме интересуват и ми доставят удоволствие. Завърнах се в моята си OPENINTEGRA и за момента печеля повече от два пъти по-малко, отколкото в IBM, но със съдружниците ми предпочитаме екипът ни да се развива и расте, и за момента всичко спечелено реинвестираме в хора. Купих си нова китара, макар да не съм се пробвал от 20 години, а бях достатъчно некадърен и преди със старата, но пък съседите още не са се оплакали… Опитвам се да върна удоволствията в живота си.

И изобщо, започвам да се чувствам добре в тялото и ежедневието си. И искрено се надявам, никога по никакъв повод, да не загърбвам отново себе си. Защото животът и без това е кратък за да има смисъл да го съкращаваме повече.

Накрая – не мога да го пропусна – едно огромно благодаря на д-р Жени Милева и д-р Александър Шинков!