A Day To Go

A Day To Go

Мисълта, че това е предпоследната ми вечер тук няма как да не ме прави доволен. Снощи хвърлих цялата си останала енергия в предходния разказ – не очаквах да го започна и завърша за една нощ, но се получи от само себе си. Дори не го редактирах. Днес само подмених няколко думички в движение и тайно бях провокиран да докажа, че мога да напиша и нещо с happy end. Всъщност поредната идея е в главата ми, но поне още няколко дни смятам да си стои там, защото ако я напиша тази нощ просто ще се получи нещо ужасно слабо. Трябва да се заровя повече в нея и да поживее в главата ми. Проблемът на завършеците с happy end е, че някак не вглеждат героите един в друг и те покрай щастието си обикновено пропускат да забележат нещо важно. Така е и с хората – впечатляваме се от акцентите, а не от статичното присъствие.

Всъщност, мислех си, че „Недовършената картина“ не е с кофти край… Просто мечтите или не се сбъдват или изчезват. Понякога за да се случат отново. А кое е от двете е по-предпочитания край? Защото когато се сбъдват те определено спират да бъдат мечти. И единствения смисъл, който има живота ни е да ги пазим и живеем с тях. Дори когато са от плът и кръв. Мястото на мечтите е около нас. Само тогава са в състояние да оставят белези.

А ако пропуснем детайлите, хубавото на всеки край е, че прави възможно някое друго начало.