Action: разни

Баба ми (лека и пръст!) навремето имаше някаква приказка, че „в сряда се не сяда“. Имал съм и спокойни сряди, но в днешната тичането започна от сутринта, с чакане пред районното на МВР за да си получа най-накрая служебната бележка за откраднатото Пежо. Тя гласи, че моя милост се е явил на 1 февруари и е обявил, че лек автомобил, еди-кой-си номер, двигател, рама и т.н. е бил откраднат и по случая е заведена преписка с номер n-ти.

Да – няма грешка – днес е 5 април – отне им повече от два месеца само за да ми удостоверят това, което вече знам – т.е. лично съм им разказал. Сега вече е официално. Осмислиха го! Браво! Ако се питате коя мутренска организация е творила процедурите в Полицията, че да са толкова безполезни и бавни и аз точно това се питам. Ха, сега познайте дали крадците на коли има от какво да се страхуват с подобни противодействия.

И това не е всичко – щял съм да получа до десетина дни писмо от Следствието ли казаха, от Прокуратурата ли – така и не вложих усилия да запомня. На адреса ми в Пловдив, защото там е постоянното ми местожителство (нищо, че имам настоящ адрес в София), което като получа трябва пак да проверявам в районното дали копието от него е пристигнало и при тях, за да ми издадът друга служебна бележка, която вече ще заключава, че колата не е намерена и отписана. С която вече застрахователя следва да плати. Ужас! Добре, че колата не е моя и не чакам никакво плащане!

В понеделник пуснах Интернет-банкиране за ФОП – три дни по-късно все още сертификатът не може да бъде download-нат, защото не съм се явил в банката да го потвърдя, което разбира се не е вярно. Но явно служителката нещо не е направила както трябва. Обадих се днес по телефона – ами не знаели какво било станало – да съм отишъл пак. Изсмях им се – казах им, че идеята на електронното банкиране е да не им ходя през ден на гости. Девойките от фронт-офиса са мили, но времето ми е по-мило. Казах, че ще им се обадя утре пак, защото аз моето задължение да се появя наживо съм го изпълнил, имам и декларация в резултат, на което. Те не са направили каквото трябва и не смятам да отслабвам с излишна разходка заради техни грешки.

От около месец се опитвам да се сдобия с масово рекламираните от Office 1 носители с archive quality EMTEC Gold. След едновремешните керамични BASF това са първите носители на БГ-пазара, които не са general purpose. Всъщност малко хора дори знаят, че има два вида CD и DVD носители – едините са general purpose – за обща употреба и са евтини, а другите – значително по-скъпи – archive quality – за архиви, с гаранция на записа до около 50-100 години. Теоретично. Дори и да сте скептични към тези цифри – определено е разумен ход да се ползват archive quality носители за ценни неща. Защото тези за обща употреба са толкова евтини, че за нищо не стават само след 2-3 години понякога. И понеже пазара в България цени едно-единствено качество – евтинийката – естествено за archive quality почти няма търсене.

За снимките си отдавна търся archive quality носители, при това DVD за да не пазя твърде много CD-та. И печа всичко по две на две различни марки носители. Поради факта, че снимам в RAW на 6 мегапиксела всяка снимка ми е около 6-7 мегабайта и CD-тата ми идват твърде малки. Много се зарадвах като видях, че Office 1 най-накрая са се престрашили да вкарат читави носители. Оказа се, че рекламата е по-сериозна от реалността. Помолих Владо да ми поръча десет DVD-та – мацката по телефона му казала:
– Извинявайте, но нямаме 120-минутни, а само 80-минутни – проблем ли е…

Разбира се, че е проблем – за първи път чувам за такова класифициране (който не се е сетил – мацката е имала наум 120-минутно видео (колкото побира 4.7GB DVD) и 80-минутно аудио (колкото е приблизително 700MB CD). Ей, така се сравняват ябълки с круши…

Всъщност в интерес на истината след измрънкването Office 1 някак си са намерили DVD-та още на следващия ден и са ги доставили в офиса на Владо – нищо, че уж нямали, което все пак е добър знак.

Следобедът доби нормални очертания – с Тони се срещнахме с представители на още десетина НПО-та от сферата на културата и се сформира нещо като неофициален тим за съвместни действия. Да видим какво ще излезе – поне се запознах с няколко души, които не познавах досега.

А след това с Деси от ISOC и Христо Трайков – бившият шеф на Координационния център за Информационни технологии и комуникации към Министерски съвет поговорихме за правата върху публичните документи на администрацията и помислихме какво може да се предприеме в тази насока. Решихме и с дружни усилия да преведем американският Freedom of Information Act.

На последния семинар на Linux-BG и ISOC във Франкофонския център в Софийски университет на въпроса на Деси към един от хърватите дали в Хърватска държавната администрация се използват някакви Creative Commons лицензи, отговорът бил: „Не е нужно – документите, които създава администрацията са public domain!“. Хайде сега идете на government.bg и вижте какво пише отдолу – именно каквото очаквате – copyright by Министерски съвет. Що за смехория – че за тази информация сме си платили ние данъкоплатците – какви запазени права за Министерски съвет?!

След като се разделих с Христо и Деси, се поразходих из Славейков, за да си купя „Всичко на масата“ на Буковски, между другото се сдобих и с „Платформата“ на Мишел Уелбек. Не знаех, че някой издава Уелбек на български. А и самият Уелбек щял да идва в България до края на тази година за да представи друга книга. Виж ти…

Накрая на път за в къщи си мярнах на една витрина на Раковски любимата ми клавиатура Labtec Standard Plus. Разбира се, че си купих – търся я отдавна, а тя била под носа ми. Нямах идея, че pcfactor.bg продават Labtec. Не, че е някаква хипер претенциозна марка – просто адски ми харесва точно този модел.

Ей, София Франс Ауто – хайде моля ви се, забързайте се. Чакам си новото Пежо вече втори месец – омръзна ми да съм пешеходец…