Аналогови емоции 2

Този текст започна като отговор на коментар в предната публикация, но го пускам като нов пост, понеже ми се стори, че се явява някак продължение на предишния…

Нали си влизал в хубава поликлиника или лекарски кабинет? Всичко обикновено е много чисто, светло, подредено. Във въздуха дори се носи онзи аромат на стерилност. Уютно ли е обаче в тази обстановка? На мен не… Не е истинско… Прекалено излъскано, бяло и стерилно е…

Това е звука на CD-то. В него няма нищо излишно. Всичко е премерено, изчистено, филтрирано, изчислено. Звучи чисто, а Матрицата те е научила, че това е кристалният звук. Да той наистина е кристален, като стъклениците в поликлиниката…

Ако излезеш навън и се пробваш да слушаш – звуците в парка, ако щеш дори на улицата. Там има прах, шумолене, тътен, вибрации, шепот, вятър… Не е чисто, но звука е истински.

Някой ден ако видиш грамофон у някой меломан, вземи бутилка хубав бърбън и му отиди на гости. Не може да не е меломан ако има грамофон, а няма начин да няма хубави и редки плочи. Сипете си по едно, и си отвори ушите, може даже да намалите осветлението или да затвориш очи… и слушай… ще чуеш как вокала си поема дъх, как пръстите на китариста потропват по кухарката след като са минали през струните, ще чуеш може би как някой си тактува с крак или издишва дима на пурата си… Можеш да чуеш неща, които никога не си чувал – има такива записи… Дори и да не доловиш всичко това, няма как да не почувстваш звука – плътен, истински, жив… Затваряш очи и се озоваваш сред пясъците на пустинята, улиците на Хавана, опушените джаз-клубове на стара Америка или дори „виждаш“ босите крака на танцуващите от карнавалите на Рио – в най-лошия случай се озоваваш на първия ред на концерта. Концерт само за теб – там в студиото на музикантите…

Излезеш ли веднъж от Матрицата, поликлиничния звук на CD-то вече няма да има значение, нито да буди възхищение. Нито някакви цифри и диапазони като 20Hz-20kHz… Като мацките с перфектна кожа по списанията – всички знаем, че такива жени няма, знаем и как се прави кожата им пластмасова. То е като с мегапикселите – не са гаранция за нищо. Музиката, фотографията и всичко друго са преди всичко усещане… И така трябва да бъде…

Затова винила живее нов живот, а филми още се продават и работят. Защото дори в пукането на грамофона има такива искрици живот, които не можеш да намериш другаде. Защото математиката е лишила CD-то от плътността, дълбочината, реалността и обемността на звученето, а дигиталния сензор от динамиката на емулсията.

Иначе вярно е, че повечето от новите винили са записани цифрово, всъщност адски много студия записват музиката, така че да е като за Матрицата на потребителя, но има и достатъчно записи, направени както трябва, които могат да те размажат по дивана. Именно те си струват грамофона, манията, трудното съхранение. Нима няма очарование в това плочите да имат своят олтар в дома ти. Онзи шкаф, който отваряш винаги с преклонението и респекта пред Музиката… нима тя не го заслужава?…