Онзи ден разпечатах нов pro-pack с филми за среден формат и с удоволствие вдъхвайки аромата на емулсията, се замислих колко от този кеф се загуби покрай дигитализацията на живота ни. Сега снимам предимно цифрово – преди да изляза на снимки проверявам дали батерията е заредена, дали да взема резервна, дали имам достатъчно карти или фотобанка с хард диск. Още вечерта преглеждам снимките – харесвам 5-6 от тях за публикация – малко редкация и другото в архив на DVD-та… Бързо, трескаво и сякаш между другото…

Analog vs. Digital

Иначе хладилника ми е пълен с филми, както преди. Но все по-често ми липсва чуденето, кое пакетче да разпечатам, опита да отгатна кой филм ще пасне най-добре за очакваната сесия. Наистина ароматите на емулсиите са различни. И „аромата“, който прибавят към снимките е различен. Често излизах с две тела и снимах едно и също върху различни филми. С треска, но от любопитство очакваш какво ли ще се получи. В най-добрия случай виждаш снимките си поне след ден или два и нямаш контролния LCD дисплей, който да ти подскаже, че нещо не се е получило. Ако си пропуснал – момента остава само в емулсията на съзнанието ти…

Преди две-три години повечето фотографски производители се надпреварваха да анонсират смъртта на филма, а днес хората отново купуват филмови тела (цените на професионалните модели станаха съизмерими с актуалните цифрови от среден клас, а тези втора ръка струват колкото смешна сапунерка). Fujifilm отнесе невиждан отпор от клиентите си след спирането на легендарната Velvia и започна да я произвежда отново, дори стартира нарочен сайт на поклонниците на филмовата фотография.

Феновете на Ilford пък дори започнаха да си организират сами производство на рекламни t-shirt-ки след декларацията на фирмата, че след 125 години в бизнеса те до последно ще произвеждат това, което винаги са правили – филми и химия за черно-бяла фотография.

Онзи ден прочетох, че на фона на драстичния спад на продажбите на всякакви цифрови медии, използвани за носители на музика, филми и др. понеже хората започнаха да купуват download-и, единствено познатата стара винилова грамофонна плоча бележи ръст. Манията на твърдите поклонници на винила и аналоговия звук явно зарибява все повече последователи. Което ми напомни, че и аз не съм се отказал от идеята си отново да се сдобия с грамофон като задължителен компонент на домашното ми стерео, за моменти на блаженства, кеф и уединение…

Не искам да бъда разбран погрешно. Аз съм фен на цифровите блага, с които разполагаме, използвам ги с удоволствие, но си мисля, че в дигитализирането на обикновения ни живот понякога губим баланса. Пропускаме детайли. Започваме да живееем трескаво и двоично – виждаме живота си контрастно – в нули и единици, хубав – лош, богат – беден, има – няма…

Ние сме аналогови хора – с аналогови сетива и аналогови емоции… Хубаво е отвреме на време да си спомним, че между хубаво и лошо има по-хубаво, още по-хубаво или по-малко лошо. Че мечтите могат да са обикновени, невероятни, разтърсващи, абсурдни или безумни и по скалата на потенциометъра остават още много позиции, които няма как да маркираме с чертички, цифри или определения.

Можем да завъртим потенциометъра на живота си на множество междинни позици. Да заплуваме в многообразието им. Да открием (отново), както в гимназията и студентските купони, че сексът не е нужно да е само хубав и лош, да го има или да го няма, а че може да е биващ, скучен, страхотен, изтощаващ, смешен, луд, готин, изморителен, очарователен, изненадващ, отчайващ… че дните, жените, докосванията, погледите, емоциите са толкова различни, че никой дискретизиращ алгоритъм не може да ги цифровизира, че няма бройни системи, които да свършат работа… И всичкото това си има своето специфично очарование.

Да осъзнаем, че част от стреса на днешният ни дискретизиран живот е скован от дефинициите на скалите, които сами сме си задали и че за да излезем от тях е нужно понякога само едно дълбоко аналогово вдишване на нещо от многообразието около нас или вътре в нас… Или да пробваме нова междинна позиция на потенциометъра…

Накратко за Йовко Ламбрев

ИТ и Интернет експерт, предприемач, блогър и фотограф от Пловдив. Фен на WordPress, книгите и музиката. Вярва, че можем да направим света по-добър.

  1. Хм, странна аналогова носталгия под тази снимка на най-„аналоговото“ устройство, за което може да се сети човек :).

    Твое ли е нещото (гледам, че под него я има и доставката на МакОС, тъй че подозирам че е част от шипинг до теб)?

    И кога ще напишеш повечко за дуал-сим телефона, с който навремето като че ли смяташе да оставаш?

    Иначе за аналоговото… малко не съм съгласен с теб. За аналоговото фото нищо не мога да кажа, защото там аз бях напълно начинаещ с моята „Берета“, и не повече от 30-тона черно-бели филми, изснимани за нейния живот.
    За сметка на това обаче, не разбирам въздишките на разни ценители по винила. Винила е толкова ненадежден, труден за съхранение, нетраен и т.н. и т.н., а за качеството на звука му и дума не може да стане да се сравни с качеството на цифров запис. Да не говорим, че почти съм сигурен, че всички нови винили се създават, като се ползва за база цифров запис. Така че… ей го аналоговото им :).

    Отговор

  2. И аз понякога така стоя пред филмовия си апарат и лентите до него. А съм много по-малко фотографски живот от теб. Усеща се разликата, самото настроение и мотивация пред кадъра са коренно различни. Филмовото е много по-наситено.

    Нали знаеш, всъщност дискретното ограничава, защото е приближение. Истински живото, истински действителното е точно аналоговото. Цифровото е грубо копие за удобство ;)

    Само аналоговото е живото, защото само то е непрекъснато. Цифровото е дискретизация, накъсаност. Все едно да ни дават живота на нарязани порцийки. Оформени красиво в чинийка, но все пак нарязани…

    Отговор

  3. Ясене, respect !!

    Дончо, за винила ще ти отговоря в нов пост, че коментара стана твърде дълъг. И в контекста на онзи отговор и тези няколко изречения трябва да са излишни, но все пак… ;-)

    Снимката е случайна композиция, получила се на бюрото ми вчера, която реших да щракна като илюстрация на душевните digital vs. analog терзания на автора. Тя олицетворява контраста и единението на двата свята в душата на твореца, търсенето на баланса и различните гледни точки… (хайде стига толкова, а ;-)

    Dual-SIM телефона отдавна е минало – sorry – вярно бях обещал да напиша впечатления, но забравих. Истината е, че това е китайска пръчка. Аз съм претенциозен потребител – откъм интерфейс и функционалност, особено откъм бизнес такава – профили, лесен mute, дискретност, управление на контактите и т.н. Dual-SIM телефона представлява просто два телефона в един корпус с общ интерфейс – доста неудобен на моменти и с лимитирана функционалност. ОК е за хора, които искат да имат две карти към различни оператора за да говорят винаги по-евтино. Аз търся удобен и функционален интерфейс и телефон, а той не беше такъв. Продадох го само след 2-3 седмици употреба. Motorola така и не извадиха нещо, което да ме спечели през това време и досега отново ползвах старата си Nokia 6600 (вече на 5-6 години). А двата ми номера са пренасочени един към друг. Има планове с толкова безплатни минути вече, че всъщност пренасочванията не ми струват нищо.

    Иначе да, след като вече съм отключил шест iPhone-а, реших че е крайно време в тази бройка да има и един мой. Но още не го използвам като телефон, а като платформа за експерименти и тестове. Вътре има карта, чийто номер не е известен на никого и това го превъръща в едно хубаво, красиво и тихо бижу. Подозирам, че като започне да звъни по всякакви поводи и най-вече бизнес – ще започна да го харесвам по-малко.

    Иначе вчера ми пристигна официално upgrade DVD-то на Leopard-а, четири месеца след покупката на Mac-а… Apple не са от най-бързите… Но пък имах неофициално копие, което да ползвам през това време, което е OK.

    Отговор

  4. а къде в София проявяват качествено черно-бели филми все още? при Операта вече не го правят, както на скоро разбрах… ти твоите, къде ги даваш за проявяване?

    мерси предварително

    Отговор

  5. При Деков на Иван Асен II срещу градинката пред централата на Райфайзен. отвреме на време на Магурата и напоследък чувам много добри отзиви за ателието на Мадрид 19, но не съм пробвал лично.

    Отговор

  6. Иван Барбов 4 април 2008 в 12:48

    Дончо не си прав за винила.
    Като качество е много по-добре от CD-то. Единствено DVD Audio дисковете се доближават като качество до него. За това колко са издържливи също може да се спори. Виждал съм винили на по 15 години които си свирят както и в началото на „живота“ си. Надявам се не бъркаш съвременните винили със старите български грамофонни плочи.

    Отговор

  7. Да, Иван е прав – масово е впечатлението, че всички винили свирят като плочите на Балкантон… а не е така…

    Отговор

  8. Великолепно написано. Много точно, много истинско. А както казват истината е някъде там…по средата…Не в крайностите и пропастите.

    Отговор

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *