Прибирам се към къщи след купчина бири и няколко приятни разговора, но настроението ми продължава да е късогледо. С астигматизъм.

Напоследък не обичам петъците. Предвестник са на празни уикенди и още по-безцелни размисли, които не ме водят до никъде. И вероятно, опитвайки се да отложа уикенда, се запътвам отново към офиса. Разминавам се с черно-бели хора по улиците и дефокусирани светлини около тях. И размазани в локвите отражения…

Отново вали. Тази пролет не иска и не иска да се случи. Заглеждам се в мартеницата на ръката си, която още не съм свалил и се опитвам да си спомня от кого е. Безуспешно, защото няма значение. Така или иначе, не е от теб.

В асансьора пътувам безмълвно с много красиво момиче. Мисля, че ми направи впечатление, още когато преди осем-девет години за първи път прекрачих прага на Интерпред. Очите и са пъстри, а лицето и е бяло, красиво и много нежно, но винаги каменно. Толкова години не прочетох емоция. Никаква. Сякаш носи маска. Неотдавна я нарекох в съзнанието си аватар, защото не мога да се отърва от усещането, че е някакво копие на самата себе си, която е някъде там, но не съвсем или не точно в това време. Правя и път да излезе първа от асансьора и слушам ритъма на отдалечаващите се токчета. Аз не бързам за никъде…

Завързвам една от обувките си, която се е разхлабила и кимам на портиера зад рецепцията преди да изляза отново навън. Той (или аватарът му) ми отговаря едва забележимо. Виждам, че през това време момичето-аватар е стигнало почти до светофара.

Късно е. И тъмно. Дъждът се опитва да спре. И наоколо става още по-пусто. Което ме кара да се замисля с аватарите на колко хора се разминах и разговарях днес?… Понякога далеч не толкова беземоционални. Напротив… Но все така вгледани в себе си. Не в теб. Сякаш няма значение кой си. И отвъд периметъра на невъзможната им за докосване граница е някак толкова свистящо тихо…

В кварталния магазин си купувам само прясно мляко за двете най-ранни кафета през уикенда, които ще изпия пред компютъра или iPad-а си, преди да изляза навън, а на входа се разминавам с тийнейджърската компания на едно съседско момче. Всички до един с нафуканото поведение, речник и стил на мачовци. И прекалили достатъчно с поливането с парфюм. Поне двама от тях, заради атомния взрив от два доста обособени аромата, които атакуват ноздрите ми. И случката е повод да се замисля, дали съвременните жени не заслужават мъжете си именно такива, каквито са. Възпитавайки си ги такива, харесвайки си ги такива после, и търпейки си ги същите. Успявайки успешно да се убеждават междувременно, че всички са еднакви.

Докато влизам в къщи си спомням как един тест миналия уикенд ме определи като изразен екстроверт, а всъщност винаги съм се самоопределял като интроверт. И не само аз. Но тогава бях тийнейджър. А дали сега тестът няма основание да ме сложи в другата графа, след като дори в момента с лекота измъквам отломки цинизъм, самоирония и меланхолия изпод яката си и ги захвърлям в нищото пред себе си… така де – в Интернет… Пък и без това, напоследък е модерно да се пише по този начин. Черногледо. Драма, кръв и ах, ох за любовта… и непременно със сложни метафори и завързани изречения.

А тя, любовта няма особена нужда от думи. Още по-малко от възклицания. Любовта е простичка. Семпла. Дори наивна и глупава…

Преди време близка приятелка ми каза, че не посмяла да Like-не във Facebook мой текст, защото звучал твърде еротично. И непрекъснато се чудя, дали наистина не прекалявам? Не точно с еротиката… с много неща… С откровеността си най-вече, в този свят, който очевидно предпочита комфортните маски на аватарите ни.

Не знам какъв би бил моят аватар – напоследък се чувствам като кактус. Настръхнал и бодлив. Абсолютно подготвен за живот при оскъдни валежи. Листата ми са еволюирали до бодли, които, освен че помагат за изпаряването на по-малко вода, евентуално плашат другите аватари. Грозноват, но поне истински.

Иначе някои кактуси понякога цъфтят… рядко, най-често нощем… И вероятно не в този живот.

Написано от Йовко Ламбрев

IT и Интернет експерт, инженер, предприемач, блогър и фотограф от Пловдив. Фен на WordPress, книгите и музиката. Вярва, че можем да направим света по-добър.

  1. И непрекъснато се чудя, дали наистина не прекалявам? Не точно с еротиката… с много неща… С откровеността си най-вече, в този свят, който очевидно предпочита комфортните маски на аватарите ни.

    –Бъди откровен, и неподправен, само това ще ти кажа! Не си прекалил с нищо. Чета те от толкова време, все пак…

    Сега блогът ти е отново е истински, като самия теб [ note: не те следя във #FB там не знам, как е хавата ;) ].

    Маските – ние ги ползваме, но понякога се питам, толкова ли ни трябват? Не ни ли пречат всъщност?… Да сме истински, самите ние. Носейки маски, понякога дори забравяме за… истинското ни „аз“, и ставаме маската. Маската става нашето „аз“, а нашето „аз“… се изгубва някъде. Май дори имаше филм за това, но забравих, как се казва… :)

    Светът щеше да е едно много по-хубаво място, ако имаше повече хора като теб. Истински.

    Отговор

  2. Кактусите винаги оставят белези … при това дълбоки и истински. ;)

    Отговор

  3. В момента в който пиша и спра, защото се чудя дали не съм прекалил с нещо или споделил твърде много спирам да пиша…и след миг продължавам, защото се сещам, че всъщност на никого не му пука :-)

    А в аватарите, в маските лошо няма. Светът би бил ужасно място, ако всеки беше просто себе си през цялото време, колкото и романтичните клишета да твърдят обратното.

    Отговор

  4. Ах, ох, за написаното :)
    Чак сега разбирам тази безизразност и липса на внимание у другите. Мисля си, че всички слагаме маските (всеки за себе си има причина), просто е по-лесно. За мен това е прикриване на личното, на нещо, което масата от хора, с които се срещаш, не би трябвало да знае за теб. То е както когато се срещнеш с познат на улицата и той ти казва да му се обадиш за кафе някой ден, ти отговаряш „Непременно..“, тръгвате си, а и двамата знаете, че това няма да стане. Просто би било неудобно да не се спомене това и да си кажете нещата както са. Даже грозно (за хората-аватари). Формалност е, излизаш от вкъщи и още по стълбите слагаш маската. По-удобна е от това да показваш емоции, с тях нещата стават сложни, с тях е нужно да обясняваш, а обикновеният човек дори не би те изслушал. Ще ти лепне един етикет „rude, too honest, untactful“ и малко по малко ще привлечеш само лошо мнение за честността си.
    А относно мъжете, напълно съгласна съм. Има някои неща (като отношението, например), които могат да бъдат възпитавани или променени. А това, което не може да се промени и е фатално, може да се напусне със „Сбогом“.

    Както и да е, красив текст. Още повече ми хареса описанието на дъждовната улица и светлините :))))

    Отговор

  5. ами те и жените са такива каквито мъжете си ги изберат, направят, търпят.
    просто всеки е с който трябва да бъде, а понякога заслужаваме да сме сами. :)

    Отговор

  6. @Лъчо:

    Прав си и ти… Ние и имаме нужда от маски… Няма как без тях. :) (Сещам се за „г*з голям си, шефе!“ скеча веднага… :-D)

    Проблема е, че някои от нас (мнозина?) избират (избираме) да сменят истинското си, неподправено аз, със 100% маска: навън, вкъщи, с приятели, с колеги, че дори и с любим човек. Тогава маската може да стане тяхното 100% аз, и да го замести, което (според мен) не е хубаво… Хубаво е от време на време да си позволяваш да си съвсем истински, да забравиш ролята която играеш, или да не се съобразяваш с „а какво ще кажат X или Y или Z…“ …също и е важно да постъпваш честно, искрено в някои по-ключови моменти от живота си, защото ако и тогава продължиш с маската напред, твоето „аз“ със сигурност рискува да не се завърне повече…

    Нооо… стига съм философствал! Просто Йовко отново провокира с хубав текст… ;)

    Отговор

  7. @Sunshine
    „Формалност е, излизаш от вкъщи и още по стълбите слагаш маската. По-удобна е от това да показваш емоции, с тях нещата стават сложни, с тях е нужно да обясняваш, а обикновеният човек дори не би те изслушал. Ще ти лепне един етикет „rude, too honest, untactful“ и малко по малко ще привлечеш само лошо мнение за честността си.“

    А защо трябва изобщо да обясняваме емоциите си, които по принцип са нещо необяснимо?

    @Йовко
    Не знам как мога да ти помогна, а и дали имаш нужда от помощ точно от мен също не знам, но знам само, че не трябва да се отказваш.

    Отговор

  8. „Аз те обичам именно такъв.“
    – практически всеки от приятелите ти

    Отговор

  9. Може би „аватар“ е следващата фаза на „кактус“-а. А по улицата понякога всички сме маски. Замислени, забързани, затворени в своя си свят. Това не прави никого неистински. А просто човек.

    Отговор

  10. Не прави от блога аватар :).
    А за аватарите и хората, за мен е не липса на емоции, а виждане без удостояване (даряване) – със забелязване, с внимание, общуване. Рутинно се разминаваме с хората сляпо, без-лично. гледам да не го правя и въпреки това често се унасям или пропускам вниманието, въпреки че според мен всеки заслужава да го погледнеш в очите и да се :).

    Отговор

  11. Хареса ми разказа ти, някак си много истински се усеща. Което ме навежда на мисълта, че вероятно се приближаваш към центъра си… бавно, лека по лека, както си му е реда. Не че те познавам, така или иначе, но самото пътуване към себе си ми е любима история.
    Но да не разводнявам. Исках само да ти paste-на нещо, което ми се струва свързано с темата на текста ти:

    „I think I’ve spent 30 years of my life, the first 30, trying to become something. I wanted to become good at things, I wanted to become good at tennis, I wanted to become good at school and grades… and everything I kind of viewed in that perspective: I’m not OK the way I am, but if I got good at things…and than ….I realized that I had the game wrong. The game was to find out what I already was…“

    Хубав ден и продължавай да пишеш. То т’ва си работи, независимо дали го виждаш или не ;-)

    Отговор

  12. “ Ти си като кактус! Човек може да не те полива дълго време и накрая пак ще вземеш да цъфнеш.“ – припомням си това винаги, когато ми е сухо на кактусовата душа, защото колкото и да е рядко, тя все пак цъфти. Въпреки всичко.

    (от-един-кактус-на-друг).

    Поздрави.

    Отговор

Ако искате да споделите нещо