Два дни извън мрежата би било хубаво преживяване (понякога) ако я нямаше тръпката от двойните количества спам в пощата. Иначе бих започнал този пост поне половин час по-рано…

Пътят към Пловдив в сряда вечер беше най-неприятния от всичките ми зимни пътешествия през тази година. Валеше сняг. Магистралата беше гвак от неизбродима киша, която бе достатъчно консистентна за да е неприятна като настилка, добре че съм с нови гуми, а Tempra-та е много послушна на пътя кола. В същото време кишата бе достатъчно рядка за да се озовава на всички възможни стъкла – предни и задни – почти при всяко изпреварване – без значение дали изпреварваш ти или те изпреварват. Въобще май разбрах на какво му викат кална баня.

За сметка на това, днес всичко бе сухо и спокойно, явно посред почивните дни на никой не му се прибираше към София за разлика от мен, който едва устисках два дни в къщи. Беше ми нервно и неспокойно. Дори почти не спах и двата дни. Всъщност причина си имах и тя бе терзанието ми по отношение на един хак, човешки за жалост, който се опитвах да огледам от всичките му страни. Но за това в някой друг post… евентуално…

Видях се с Натали в късния следобед вчера – не се бяхме виждали от края на лятото. Тя е едно изключително момиче и добър приятел, на който страшно много държа. Някак си вътре в мен, за себе си, в моето съзнание, интуитивно съм я обявил за някаква форма на еталон. Еталон за приятел, за привлекателност, за целеустременост, за женственост, за искреност, за чар – адски малко хора могат да се доближат до еталона Наталия. Беше лятото на 1999-та – мина толкова време от тогава, а още ми е трудно да повярвам, че едно момиче, тогава само на 19, така ще ме провокира с интелигентността си, чара си и устремеността си. Тя е човек, който преобърна изоснови тогава някои мои представи за откровеност и целеустременост. Впечатли ме с решителността, с която защитава тезите, мненията и позициите си, тоталната липса на маски и роли. Един невероятно искрен човек и истински приятел, който за нищо не бих заменил.

Поговорихме си за доста неща почти около два часа в Happy, а после към нас се присъедини и сестра и, която също е много готина компания, но след още половин час трябваше да ги оставя да си бъбрят по женски, а аз да тичам по задачи.

Днес буквално прелетях разстоянието от Пловдив до София. Не знам с кого реших да се надбягвам, но така и никой не можа да ме изпревари (един Мерцедес го преживя много трудно) – а аз така и не мръднах от лявата лента, от която всички учтиво се отбиваха в дясно. Може би точно защото бях сам понастъпих колата, както досега не го бях правил. Антирадара също се справи чудесно и не ме предаде на два пъти. Интересно ми е какъв разход направих при такова каране, но това ще науча утре като допълня резервоара – днес ме домързя. Но останах очарован как се държи FIAT при височки скорости, а най-впечатлен съм, че комфорта вътре в колата не се наруши с нищичко. Адски съм доволен, че Митко ме възпря да си купя Passat. И обещавам да не карам така отново!