Синьо

Крис беше задник. Беше ме оставил да вися в тази задимена дупка вече повече от половин час, а дори не си вдигаше телефона. Вероятно беше затъкнал ушите си със слушалките на iPod-а, с който почти не се разделяше. Бачкаше за някаква рекламна агенция, където според мен не назначаваха никого без да докаже, че има поне три различни устройства, брандирани с отхапана ябълка и е неразделен с поне едно от тях. Подозирах, че без iPod-а си Крис губеше минимум половината от мизерното си обаяние, най-малко инч от дължината на пениса си в ерекция и всичкото си самочувствие. Неизвестно защо склоних да ме убеди да се видим на по бира след работа при положение, че имах нужда да остана сам и едва понасях превзетите му снобски монолози за липсата на стил при конкуренцията, особено когато съм трезвен. Може би се съгласих, именно защото не бях сигурен дали искам да прекарам вечерта сам.

Самотата е срамната болест на новия век. Можех сега да застана в средата на този бар и да се провикна, че имам сифилис или гонорея, но едва ли щях да направя такова впечатление, колкото ако се разкрещя, че съм самотен. Понеже всички наоколо са. Дори симпатичната блондинка отсреща, която вече няколко пъти ме замери с онзи поглед, който вероятно означава, че се интересува от мен… или… че не се интересува от мен, но пък нито едно от двете не пречи да загазя… така де, да я заговоря. Всъщност можеше да е по-симпатична без този грим с оттенъци на синьото от рекламите за дамски превръзки, но човек не бива да е максималист.

– Имам сифилис – изтърсих, приближавайки се до масата, която пазеше да не падне. – Може ли да седна при вас?
– Моля? – бях отразен с поглед, в който се четеше повече неувереността, че не ме е чула добре, отколкото някаква друга изненада. Не казах ли преди малко, че никой вече не се впечатлява от такива неща.
– Шегувам се. Всъщност не знам със сигурност – тази болест е коварна – има скрит период… Извинете ме! Не съм във форма напоследък, преживях тежък развод, един приятел ме спасява да не се самоубия с алкохол и безразборен секс, но в крайна сметка не дойде. Простете – нямах лоши намерения. Ще тръгвам.
– Не. По-добре седнете. И аз съм самотна… тази вечер…

Казах ли, че всички са самотни на този свят? Или поне в този бар, на тази маса, тази вечер… Само тази вечер? По дяволите, как може човек да е самотен само една вечер? Самотата е концепция, миличка! Преживяване. Пътешествие. Трябва да го извървиш от край до край, от флирта в бара, до ръба на леглото, в което не знаеш къде точно си се събудил. Докато надвесен над него се чудиш, това някакво по-необикновено главоболие ли е или класически махмурлук? Не може да се откажеш да бъдеш самотен ей така, когато решиш и без причина, така както не можеш да слезеш по средата на полет от самолета. Не може да си самотен само за малко. Може да си самотен само по принцип, по призвание и съдба. Може да си генерално самотен. Другото са блондинщини…

Седнах и я загледах в очите. Очи, в които бих се удавил поне веднъж с удоволствие и още няколко пъти по навик. Нищо повече. И не беше сама. Не беше самотна. Беше само жадна.

– Къде е той?
– Кой?
– Който те е оставил сама тази вечер.
– Няма го.
– Това го виждам и сам. Защо не сте заедно?
– Ние не сме заедно.
– Аха и ти стоиш тук в този бар, който случайно се посещава предимно от такива, дето не са заедно с никого. Има някаква логика…
– Забавлявам се.
– Не ме карай да се смея. Тук никой не се забавлява.
– Напротив, аз се забавлявам. Не бяха ме заговаряли така досега.
– И това ти е забавно?
– Забавно е и черногледството ти.
– Не съм черноглед. Днес дори съм оптимист. От сутринта си повтарям, че това е един страхотен ден да се напия или самоубия. След това реших, че не е лоша идея да оставя Крис да ме спасява. Само отчаян оптимист може да си помисли такова нещо. А и поне след това щях да се напия за да се отърва от него, което е напълно смислен повод.
– Кой е Крис?
– Един приятел. Добре де, познат. Такива като мен нямат приятели.
– Щом така си решил…
– Всъщност и такива като него нямат приятели. Веднъж не е дошъл навреме. Ако изобщо дойде…
– Напий се с мен! – премигна тя и вероятно точно заради това не можах да преценя дали това предложение съдържаше и някакъв скрит допълнителен смисъл. Затова отговорих:
– Не изглеждаш като да си тук заради това, а и не знам дали искам да се напивам.
– Аз не знам защо точно съм тук – може би за първи път беше искрена тя.
– Значи сме двама.
– Виждаш ли? Имаме поне една обща отправна точка…
– Познаваме се от пет минути и вече имаме нещо общо?
– Ужасен си.
– Така е, а ти си красива и мила. И ето как се разминаваме. Това ми е любимо. Случва ми се непрекъснато.
– А защо не се запиташ дали причината не в теб?

По дяволите, шест минути… Само шест минути и аз вече трябва да се запитвам, да се самоанализирам и да търся причината в себе си, с цел евентуално дори да я намеря, докато не е станало твърде късно за превъзпитание и моето спасение. Само шест минути.

– Ти трябва да си ангел.
– Това пък в каква връзка?
– Подаваш ми патерица, а още дори не знаеш как се казвам, дали куцам наистина или само се преструвам на сакат.
– Сакат си емоционално. С това започна. И ти личи. Досадно много.

Седем минути и вече съм досаден. Талантът ми е неразделна част от мен.

– Мога да си тръгна веднага или да те почерпя едно за обезщетение и да изчезна след това.
– Можеш и да останеш ако решиш да станеш по-забавен.
– Нали ти беше забавно? – Съзнателно грешна реплика… продължавам да се държа като идиот, тя ме убива с поглед и въпреки това настоява да остана. Това никога няма да го разбера. Според мен в момента ме мрази. Ако бях червейче би ме настъпала с върха на 13-сантиметровото си токче и дори би поизвила крак за да ме размаже по-добре. Доста жени си падат по кретени, проблемът ми е че не съм добър актьор и не успявам достатъчно дълго да бъда кретен.

Винаги се влюбвам. Средно по веднъж на връзка. Може би малко повече или по-малко, но не винаги си го признавам. А влюбен кретен е толкова отчайващо глупава комбинация, че бързо се налага да се откажа поне от комфорта да бъда кретен, след което оставам само влюбен и започвам да съм нежен и внимателен. След което пък става страшно. А след страшното се оказва, че вече не си влюбен.

– Търся любовта…
– Боже опази, щях да се задавя! Предупреждавай ме като ще говориш глупости.
– Наистина си ужасен тази вечер… – Ето, пак тази вечер. Схващате ли намека за допускането, че някоя вечер евентуално не бих бил толкова ужасен, а малко по-малко. И ако тя все още така търси любовта… Та нямаше как да не попитам:
– Наистина ли мислиш, че любовта може да бъде точно в този шибан бар, точно… тази вечер?
– Любовта може да бъде навсякъде.
– Ох… Дори да е така. Любовта в този бар и тази вечер винаги ще е малко вкисната. С отминал expiry date. Или second hand. Поизмачкана, притоплена на микровълновата. Тук няма любов, защото всички са се загубили в собствените си трагедии. Или в алкохола. Не успяват да заобичат себе си, откъде да намерят сили да заобичат някой друг? Аз се държа като задник, а ти ме гледаш с очите на жадно агънце. Жадно да бъде изядено. А всъщност си жадна да бъдеш обичана, за което си готова дори да обичаш. Поне от време да време. И да си мила. И секси. И да си бръснеш краката. Стоиш срещу мен, готова за собственото си жертвоприношение, а твърдиш, че търсиш любов.
– Какво знаеш ти за любовта? Държиш се като задник, защото си ранен.
– Не съм ранен. Не повече от обичайното. Самият аз наранявам. Любовта наранява. Всички нараняват. И най-страшното е, че отново ще се влюбя. В теб или в някоя друга. Ще бъда мил и нежен, ще се чукаме като за последно, ще си правим подаръци и ще си обещаваме звездите, Вселената и всичко останало. След това… пак ще се нараняваме… И знаеш ли какво?
– Какво?
– Единственото, което има значение е дали ще си ти… Или аз. Или някой друг. Няма значение кой е този, с който си била… Или коя е тя? Преди раните. Преди нараняванията… Няма значение какви сте били, а в какви сте се превърнали. Какво сте си дали преди да се унищожите… Колко искри сте запалили в погледите си или между чаршафите… Колко пъти изгревите и залезите са били различни за вас двамата… Колко пъти сте докосвали телата и душите си… Това е любовта. И тя не е тук – не е в никой бар… Но ако искаш можеш да продължиш да я чакаш. Аз мисля, да изляза навън…
– Остани, харесва ми как говориш…
– Заради думите е, не заради мен. Те са ми оръжие и броня. Но в момента имам само тях. Нямам друго… Думите ми те въвеждат в изкушения, докосват те, барабанят по душата ти. С думи мога да те разтопя или вледеня. Мога да те накарам да ме желаеш без да те докосна. Мога да те нараня, преди да съм те заобичал. А не си струва като дори не знам името ти…
– Ще ти го кажа.
– Недей. Може наистина да имам сифилис. А и любовта, така или иначе, е предварително обречена кауза.