Някои неща са не само непоправими, а и не подлежат на изричане. За тях има само сълзи.

С Капка Касабова се оказваме връстници. По-голяма е от мен с едва няколко месеца. Съзнавам това, докато прелиствам първите страници на „Граница“ и откривам съвпадения във времето и гледните точки към събитията от сходен с моя възрастов ракурс. Не вярвам обаче, че тази книга ме докосна толкова дълбоко само заради това.

Написана е виртуозно. Рядко може да се открие толкова много поезия в проза, която е само донякъде документалистика, само донякъде пътепис, но най-вече е съпреживяване… на онези балкански трагедии, които още кървят. Съпреживяването им по най-истинския възможен начин – като лични, човешки истории, които засядат в гърлото.

Корица на Граница от Капка Касабова

Не мисля че съм чел по-човеколюбива книга напоследък. С историите си за прокудените, заселените, избягалите и завърналите се заради световните и балканските военни сблъсъци, или пък заради желязната завеса, с историите за убитите и убийците им, „Граница“ е учебник по човеколюбие. И трагедиите на загубилите своите любими хора и тези на техните палачи са разказани честно, без драма или стремеж за възмездие – произнасянето на присъдите е оставено в ръцете на времето, а то, оказва се, е суров съдник.

Границата формално е тази между България, Гърция и Турция, но книгата я мести и размива непрекъснато, защото хората от едната страна и от другата са толкова еднакви, че човек се пита колко много политическа жлъчка е разсипана върху ни, но тя пак не стига да спрем да бъдем хора и комшии… въпреки кръвопролитията, предателствата и… границите в собствените ни глави.

— Видях ги за малко, преди да ги покосим с картечниците — разказа ми граничарят. — Хубави момчета бяха, левенти. Най-лошото беше, че след това трябваше да ги разчистим от гората, от дърветата съм ги чистил, ти казвам, парче по парче. Оказа се, че не носят никакви гранати, просто са бягали. И докато чистех, не ми излизаше от главата майката.

Историята започва от Странджа, нестинарите, граничните застави на комунистическа България, пропълзява към Родопите, оттам през Гърция и Турция, за да завърши отново в Странджа. А по пътя разказва за бягащите от комунизма, от войните – от тогава до днес – за тогавашните бежанци и за днешните бежански лагери. За тогавашните изверги, и за днешната безчовечност. За добротата и за предателите. За легендите и преданията. За омразата и за любовта. За спасените и за пожертваните (българи, гърци, турци, помаци, евреи, цигани). За прокудените и преселените (българи, гърци, турци, помаци, евреи, цигани). За преименуваните насила… и по няколко пъти. За нас – вечните бежанци – балканците, каквито и иначе да се наричаме.

Прочетете тази книга! Когато и да го направите, ще бъде ужасно късно. Това, за което се разказва в „Граница“ така или иначе вече се е случило и не може да се промени, но не бива да се забравя. Защото към бъдещето можем да гледаме не с границите в главите ни, а само с безграничността на човеколюбието си – поне ако искаме различно бъдеще за идните поколения.

Местните я наричат Крейнеро, леко изкривяване на гръцките думи крио неро, студена вода… Върху камъка на чешмата все още личи съветска звезда, издялана и датирана 1971 година… Водата на Крейнеро е като името си: студена, вкусна и тежка като желязо. Колкото и да пиеш, не утолява, само натежава. Казват, че независимо откъде си, ако дойдеш да пиеш три пъти, ще продължиш да се връщаш в тази долина между България и Турция, при тази чешма с побългарено гръцко име, въпреки че усещането е за място без страна, без националност, място за всички и за никого.

P.S. Заслуга за прекрасния текст трябва да бъде отдадена и на Невена Дишлиева – Кръстева за прекрасния превод, защото книгата е изначално написана на английски език.

Написано от Йовко Ламбрев

ИТ и Интернет експерт, предприемач, блогър и фотограф от Пловдив. Фен на WordPress, книгите и музиката. Вярва, че можем да направим света по-добър.

Ако искате да споделите нещо