Всъщност и този текст започна като отговор към коментар по друга тема, но стигна до това, което е…

Всички знаем вица за песимиста и оптимиста и наполовина пълната (респ. наполовина празна) бутилка? В случая обаче няма да си говорим за вицове, а за реализъм и за собствения си живот – затова нещата са (малко) по-сериозни…

Оценявам импулса на всеки да инжектира доза оптимизъм в ежедневието, особено, когато то силно засивее, но това върши работа само като провокация. Подценяваме това, дето се нарича фон… Може би защото не всички сме били в казармата, но аз съм бил и там човек най-сериозно разбира значението на фона. Може да си много велик, умен и гениален, но ти си част от фона – имаш право на своите изблици на различност, дори на превъзходство, но иначе си просто редник или ефрейтор еди кой си, от рота, взвод, отделение n-то… Ако пък те убият на война си просто бройка.

Да го кажа ли с фотографска метафора?… Aко снимаш някакъв човек много отдалече – на фотоса ще има някакъв фон и някакъв дребен силует. Снимката пак може да има смисъл и да е „наполовина пълна“ със съдържание и идея, но тя обикновено не е построена около дребното човече, присъстващо като силует. То е просто част от фона. Ако искаш човекът да е есенцията на твоята снимка е добре той да заеме, колкото може повече от кадъра. Може би е най-добре да бъде портрет, с фокус върху очите (адски много фотографи не знаят къде да фокусират!) – очите – очите са това, което говори в лицето на човека. Даже да отрежеш челото, ушите, ако очите присъстват снимката обикновено хваща и е пълна догоре със смисъл.

Човешкият живот е кратък – свършва бързо и неусетно. Ако някой има да прави нещо на този свят е добре да го направи, когато може и когато ще му донесе удовлетворение. Секс се прави и на 18 и на 65 – ама не е същото. То на 30 не е… вече всичко си видял… ;)

Човек живее в общност – не можеш да се изолираш от обкръжението си и не бива. Съответно ти или трябва да намериш тази общност, в която да се чувстваш добре или да я промениш. Другата опция е да се примириш и да се напаснеш към нея. Това е най-лесното всъщност, а не да избягаш. Да избягаш може да означава и да търсиш, и да намериш, и да сгрешиш…

Себе си е лесно да промениш. Предизвикателството е да промениш останалите, другите, фона… Фонът обаче е по-силен – като в снимката с малкия силует. Ако фонът не отстъпи и не започне да мисли, и не поиска сам да се промени, усилията на малкия силует са безсмислени. Не съвсем напълно, защото той ще запали още някого с пламъка си, ще зарази други, те също ще се пробват да променят фона и някога даже може да успеят… но…

Човешкият живот на нашия силует е кратък… Можеш да го посветиш на това да променяш фона и да не го доживееш – ще бъдеш незнаен герой, за който може някой ден някой и да застане прав и да помълчи минутка. Можеш и да помислиш и да прецениш, че е по-разумно за мечтите ти, за хората, на които държиш, за децата си… да потърсиш… друг фон, който да е в по-голяма хармония с теб. Където можеш да сътвориш повече, което да е полезно и за други хора, не по-малко истински, отговорни, кадърни. Да направиш неща, които фонът тук не цени и не потребява. Да прецениш, че си безсилен силует пред своя фон също е мъдро, особено ако го направиш навреме…

Аз съм на 33 от няколко дни и съвсем трезвата ми преценка за следващите десет български години се заключава в словосъчетанието кретащ прогрес по инерция. Да очаквам повече е наивно и глупаво, а това не ми стига. Само, че след още десет-дванадесет години аз ще съм на 45. Тогава ли трябва да очаквам да постигна това, за което мечтая? Тогава ли да правя деца, защото сега не искам за нищо на света… Панически ужас ме обзема само от мисълта, че децата ми трябва да живеят тук. Егоистично погледнато за себе си ще се справя някак, но аз искам да имам щастливи и усмихнати деца, да не се страхувам да ги пусна сами на улицата, на кино… да не трябва да ги дебна за да ги прибера от училище, защото иначе кой знае какво може да им се случи… да знам, че ще учат това, което има смисъл и им харесва… да не тръпна от страх, че ако се разболят няма да мога да платя живота им…

Това е избор – можеш да си герой или да не си, да си родител или да не си, да си себе си или да не си… Всеки прави своят избор! И когато се научим да ценим и този, който не разбираме или не ни харесва тогава може и да променим фона. Назидателния патриотизъм и контра-забележки помагат по-малко и от писането в блоговете. Което между другото е много забавна теза – „абе вие нищо не правите – само пишете блогове – кой ли ви чете“. Оказва се, много хора четат. А и блоговете са затова – за писане… Работа се върши по други начини, а повечето блогъри, които познавам са направили offline повече за това да променят фона от всеки въшлив мизерен политик или нафукан журналист. Защото в момента и да не се оставяш да те газят като индивидуалност, те газят като фон, защото си част от него.

Човек трябва да има право да избере и изцяло пълната бутилка и да я изпие докато е жив… Има право и да греши. Да не си пречим да бъдем такива, каквито сме… Дори и на тези, които не държат да са герои…

Написано от Йовко Ламбрев

ИТ и Интернет експерт, предприемач, блогър и фотограф от Пловдив. Фен на WordPress, книгите и музиката. Вярва, че можем да направим света по-добър.

20 коментара

  1. Йовко, като човек с 6 години по-голям, видял и единия, и другия живот, мога да кажа, че и тук (в България), и там (на „запад“) има и хубаво, и лошо. И в единия живот, и в другия има хора, които са със способности под нашите. И хора със способности над нашите. Проблемът в България е, че всеки си мисли, че е по-добър от другия. Или още по-точно: всеки си мисли, че другият е по-лош от него. Проблемът на част от хората, които искат да емигрират е именно в това, че те „носят“ със себе си този багаж.
    На Запад нещата са малко по-ясни; правилата са разписани по-отдавна, но нали не се заблуждаваш, че и там е по-различно? Вярно, в София не могат да осъдят Вальо Топлото, а пък Добри Божилов ни обяснява (каква ирония!), че чичо му е невинен. Ирония е, защото Добри много добре знае как да набеждава невинни, че са виновни на принципа „аз да кажа, че сестра ти е к..рва, пък ти ходи обяснявай, че нямаш сестра“. Но и в САЩ се случва да осъдят някой от големите риби (виж случаите Енрон, MCI и т.н.), обаче от това на хората, загубили пари, не им става по-лесно. И обратното – в България поне от една година, година и половина, почнаха да се оправят някои неща. Например Борис Велчев е добър като главен прокурор.
    Аз лично не криткувам правителството, защото числата говорят по-добре от празните критики – инвестициите в страната ни за 2006 г. са $5 млрд – повече от всяка друга година. Около 30,000 българи са станали богати по нашите стандарти – като са продали жилищата си на чужденци. Отделно от това още хора са станали богати, като са продали жилищата си на други българи.
    Някой ще каже „Да, ама виж какво прави ГДБОП“ и ще е прав за себе си – особено, ако е имал „късмета“ да му вземат компютрите. Но и на това ще се сложи край, рано или късно. Вярно, всички искаме да е рано, но не става. В страната има 1500 прокурори, които не могат като с магическа пръчка да се променят със смяната на Филчев с Велчев. И има висящи стотици хиляди дела. Това е задача по-сложна от изчистването на Авгиевите обори.
    Всъщност и истинският живот и творчески сили започват на 40, а не на 18. На 18 си вероятно добър програмист, след 40 едва ли ще ти се програмира толкова много. Но на 18 нямаш никакъв опит. И на 28 може да се каже, че нямаш опит. Вземи за пример Google – преди да наемат Ерик Шмидт, двамата основатели не бяха направили кой знае каква голяма компания. Бяха направили голям продукт – да, но компания – не.

    По повод нашия общ познайник, който си търси усилено място на Запад – той ще има още по-големи проблеми там, защото е пълен с негативно мислене. А на Запад негативистите виреят трудно. Те виреят добре само у нас, защото у нас това е стандартът. Като предлагам нещо в България винаги чувам „А, тая няма да стане“. Същата идея в САЩ предизвиква реакцията „Чудесно! Какво искаш, за да я осъществиш“. Когато докарах Google в България миналата година (не само официалното посещение на Винт Сърф), държавниците ни бяха на отлично ниво – посрещане, условия, отношение. Частният ни бизнес? „А-а-а… тук няма програмисти, правителството е корумпирано, университетите не струват… Не идвайте!“ Питам ги после – защо, бе, джанъм? Отговор: „Ми, ако Google дойдат тук ще ни вземат програмистите с високите си заплати!“ И никой не мисли, че ако Google отвори център в България, това ще стимулира появата на още повече програмисти.

    Ей такива неща се случват у нас, но те не ме отчайват. Защото като погледна назад и видя какво може да се направи у нас и какво – на Запад, при нас има много повече възможности.

    Мога да ти дам още примери – ние сме страната с най-доброто законодателство за развитие на Интернет. И примерите са много, но най-важният е, че сега навсякъде в София можеш да си пуснеш 100 Мб/сек Интернет. В Ню Йорк можеш да си избираш между 2 провайдера – Time Warner Cable и Verizon. И макс. можеш да си вземеш 5 Мб/с входящ 768 Кб/с изходящ канал. Затова като се оплакваме от България, трябва да се попитаме „А ти какво направи, за да не е така?“

    Защото най-лесно е да си дигнеш чукалата и да отпрашиш за чужбина. Само че след години, когато дойдеш с децата си обратно и те те попитат „Тате, а ти какво направи, за да стане България по-добра?“, ти ще мълчиш засрамено.

    А пък нашият познайник ще може да покаже на децата си какви ги е писал по адрес на родината си – кочина, свинщина и т.н. С такова отношение – където и да иде човек, ще си носи кочината със себе си.

    България не е виновна за това, че някой е нещастен. Българите трябва да се хванем да работим, а не само да хленчим, че това не е така, както искаме, че онова не-знам-си-какво. Симеон го каза навремето, но му се смееха хората, че трябва да си сменят чипа. Той и друго каза – че ще се оправим благодарение на трудолюбието си. Да, ама обичат ли хората да се трудят?

    Нейсе, може още да пиша, но в неделя трябва човек и да си почива ;)

  2. Вени, онзи ден се питах коя е най-голямата болка да живее човек в България… Не знам твоят отговор, но май знам моя… Това, че каквото и да направиш или няма значение или биваш отмит, отнесен или приспан от течението, от онзи фон, за който писах. А това обезверява… Дори такива като мен, които още са тук… Понякога това не е негативизъм,… а безсилие…

  3. лесно е да промениш себе си? лошо е да промениш себе си? вече знаеш кой си и от това по-добър не можеш да бъдеш? вече си съвършен? сега остава да се преместиш на съвършеното място, което заслужаваш, и там да си направиш съвършени деца :)

    гневен е тоя веско (от коментарите по предната ти тема) и ще отнесе гнева си в съвършената държава, в която отива. дали тя ще остане съвършена тогава?

  4. Въпросителна може да бъде добавена към всяка теза. Въпросителната най-често не носи нито нова информация, нито отговори. Може би променя само интонацията… без особен смисъл…

  5. Фонът, както в България, така и по света, става все по-ясен и отчетлив, все по-добре осветен. Става все по-трудно масите да бъдат държани в неведение. Все по-трудно е да прикриваш себе си ако си корумпиран политик или сенчест бизнесмен. Илюзорни и празни идеологии все по-трудно намират почва. Стари, потискани с години конфликти, излизат наяве. Хората все по-добре могат да сравняват състоянието в България с това в други страни по света.

    Върнете се само 10-15 години назад в спомените си за да видите колко много сме извървели в това отношение. Когато нещата са по-ясно видими, човек по-лесно върви напред. Oт избистрянето на фона и падането на централни илюзии стояли с години, човек може малко да изпадне в депресия. В България и други пост-”комунистически ” страни хиляди хора все още не са излезли от депресията ударила ги с разбиването на илюзията, че комунизмът е пътят към светлото бъдеще. С всеки ден да виждаш, че държавата ти била още по-корумпирана и да предвидиш бъдещето й като “прогрес кретащ по инерция” може доста да стресира човек :-)

    Но това е част от лекарството, както всяко прогледване. Колкото повече хора проглеждат, толкова нашите колективни решения ще бъдат по-добри.

  6. Владо, вярваш ли, че има толкова много хора, които да са вярвали наистина, че „комунизмът е пътят към светлото бъдеще“, защото аз не познавам нито един :-)

  7. Добре де, дядо ми не си срещал ;-) но няма как да не си се сблъсквал с носталгичните спомени на много хора за „онова време“. Какво биха могли да сочат те?

    Или пък се върни в спомените си, когато си бил по-млад и си носил пионерска връзка. Как си виждал бъдещето на България тогава?

  8. Йовко, няма най-голяма и най-малка болка. Или те боли, или не те боли. Ама много – малко, това са субективни усещания. Въпросът е какво можеш да направиш, за да промениш нещата? И мога да давам редица примери, свързани с мен, за да не си мислиш, че правя празна пропаганда. Започвайки от http://www.isoc.bg/kpd и от http://www.mediapool.bg/site/bulgaria/2001/05/21/0001.shtml
    Но темата не е за мен, а за проблемите, които има България и как да й помогнем. Или греша?

  9. Темата е за избора и че миграцията на хората също е избор. Честен, правилен, погрешен – няма значение – това е избор не по-малко достоен от този да останеш, понякога по-достоен. Проблемът няма само една страна – можем да го гледаме от различни ъгли, с различни очи, от различни географски ширини. И никой не казва, че не трябва да помагаме на България и да променяме кой каквото може. Поне аз не казвам такова нещо. Но и да сме романтично-наивни за това как ей тъй още малко там и държавата ни ще стане нормална е достатъчно смешно и глупаво. Нека всеки решава за себе си. Аз стоя тук – имал съм много опции да избягам – и още имам. Но стоя (засега). Понякога съжалявам, че стоя – друг път не. Познавам добре и двата свята – нямам романтични илюзии. Други предпочитат да се преместят – ръкопляскам им. И ще им помогна даже ако мога, защото те ИМАТ ПРАВО на това. Защото това е техният избор и той съвсем не е лесен… Който се е пробвал само да го премисли сериозно през съзнанието си знае, колко е лесно…

    България има нужда от спасители, но… Само не вменявайте божествения огън в ръцете на всички. Има много богове – половината за нищо не стават – има и различни хора…

  10. Yovko, ти явно ги разбираш нещата. Я ми кажи как се нарича „заминаването“ на хората извън България. Кажи ми защо изобщо съществува. Аз ще ти кажа как виждам нещата. Дал си точно име на темата си. Бягство. Много е трудно да се бориш, ама много. Далеч по лесно е да избягаш – „да се преместиш“ с цел „като го имам на тепсия другаде за кво да си давам задника тук?!“ Мразя мислещи по този начин хора. Вярно всеки има право на избор. Само че що се отнася до тази тема – това е оправдание. Скапана ни била държавата, не било държава, а просто страна, виж кви хора ни управляват и тем подобни. Омръзна ми да слушам недоволни хора, всеки от които търси своето оправдание, за да избяга. На такива аз не ръкопляскам. Защото всеки рано или късно открива как „перфектното му съвършенсво“, „спокойствието“ и „домашния уют“ не съществуват в Чужбина при чуждия манталитет. А тук. Тук е съвършеният ни хаос, тук е тръпката от натовареното ежедневие, тук е най-зелена природата и най-синьо небето. Мога да говоря още. Но темата съм я обсъждала много пъти с много приятели и само ме натоварва като си помисля, че всички виждат нещата от своя си „спокоен“ ъгъл в Чужбина, където спокойствието би ме изкарало от равновесие…

  11. не ми харесва думата „бягам“ когато става въпрос за миграция в друга страна. нали вече никой не ни държи насила тука?

    но като се замисли човек, когато се чувства застрашен, избира или борбата или бягството. толкова е естествено. а аз имам чувството, че доста хора се чувстват застрашени тук. и всеки каквото му идва отвътре, това да прави.

    аз още съм тук. но не значи, че винаги ще съм. насърчавам младите хора да излизат от бг, за да се образоват на места с различен „фон“, пък после … свят широк. могат и да си дойдат. за мен е лесно. аз съм на 36. за сина ми остават още 5 години докато завърши училище и фонът ми е голям проблем. за децата, за младите тук може да бъде пагубно. за повечето е.

    но не мисля, че проблемът е в забраната на порното… като че толкова много майки всъщност насърчават дъщерите си да се продават по един или друг начин… това по темата на веско. което още веднъж показва, че фонът е по-важен и по-силен от тия „отгоре“. фонът на практика ги избира, а после ги критикува и оставя да правят каквото си щат.

    животът в бг си има положителни страни … иначе щяхме ли да стоим тука, йовко? но аз не бих родила следващо дете в бг със сигурност.

  12. Бях се зарекла да не пиша коментари в този блог, поради причина че чуството ми за хумор и това на Йовко кардинално се разминават. Но темата е болезнена, особенно за такива като вас и мен, които са намерили достатъчно смелост да останат и да се борят по своя си начин.
    Имам приятелка, която от години все живее по чужбините. Тя самата няма професия, няма и особенно образование. Реализира се като съпруга и домакиня. Миналото лято ми звъни по телефона и казва:
    – Хайде на кафе, в България съм и имам да черпя!
    – За какво? – питам аз.
    – Вече съм австрийски гражданин и съм много горда. Отказах се да съм българка и съм адски щастлива.
    – Ти си луда! Ама нямам време за кафе, заета съм…
    Така и не събрах достатъчно топли чуства да пия кафе с нея оттогава…
    Който го е страх и не намира сили, да бяга! Аз оставам. Може да съм смешна на фона, може да не съм нищо повече от точица на фона, но това си е моя дом и тук ми харесва…

  13. И това е една достойна за уважение позиция. Казвам го без каквато и да е доза хумор… Остава само да се преборим с пренебрежителното отношение (или нетоплите чувства) към тези, които са избрали нещо различно и нещата (почти) ще си дойдат на мястото…

  14. Йовко, ама защо говориш за пренебрежително отношение и нетопли чувства? Защо изобщо става въпрос за чувства – аз не чувствам нищо към хора, които не познавам.

    Само коментирам, защото написаното в статията на Весо ми прозвуча грубо и насмешливо – един вид насочено към глупаците, които остават. Постът беше силен, много добре подбрани фрази и силно сатиричен към собствената страна. Аз не обичам когато се говори така за България. Хубава или лоша – тя ми е родината и е жалко, когато българи говорят така, без да са се опитали да променят нещата. А що се отнася до собствения живот – знаеш ли, докато го мислиш, премисляш и обмисляш, той взел че свършил. За справка – пиказката за Циндил-Пиндил и Джаста-Праста.

    Всеки изпада в настроения, когато не може да види хубавото и всичко му се струва черно. Това се нарича депресия и не е редно да се заразяват останалите с черногледство. Да не би нашите баби и дядовци да са живели по-добре от нас? Ама бедни, не бедни те са направили деца – нашите родители, а пък те нас.

    Именно тези, които бягат в чужбина отричат подвизите на Ботев и Левски, защото ги обезсмислят.

  15. Всъщност сега се сещам, че повечето тук не познавате човека, написал онзи текст, така както го познавам аз – да той пише така, да той така и си говори, да той вижда нещата по този начин. Аз го познавам добре и колкото и да не е очевидно – него го боли за много неща, той е сърдечен човек и много интелигентен. Експресивен е – повече от това, с което сме свикнали, но това не го прави по-лош от останалите – от мен, или от вас. Има и необработени диаманти…. Това обаче е без значение – всеки човек има право на своите си емоции и гледни точки – това е тезата, която защитавам от вчера насам. Нищо, че никой не ме чува. Дето се вика всеки има право да тегли една – направил го е в своя блог, никой не ви е карал да го четете като не ви харесва.

    Мислите ли, че той не е видял тази дискусия – но не участва в нея – може би има защо… За което, всъщност, му благодаря…

  16. За мен навикът е механизъм на животното (вкл нашият вид) да се справя по-бързо в ситуации, които разглеждани в тяхната цялостност, всеки път, ще го смажат от сложност. Навикът другите да са виновни. Навикът да ми вдигнат заплатата, да ми измият улицата, да ми подредят градинката и да осигурят защита на децата ми. Навикът е нещото, което най-трудно се изкоренява. И другото му свойство – отидеш ли другаде, той идва с теб.

    Бил съм на различни места по света макар и не за дълго. Смятам, че не съществува страна, в която да няма страх. За едни това е страх, че загубвайки високо платената си работа няма да могат да изплащат новият Лексус. За други – дали ще могат да платят парното. В крайна сметка въпросът за мен е, кои хабят повече или по-малко процесорно време в страхове.

    България е все още недорисувана картина. Има бели петна по платното. Там можем да сложим отпечатъка си. „На запад“ се налага да изтрият нещо за да нарисуват нещо на ново. Ще стигнем и до там скоро. Но засега все още можем да рисуваме на чисто.

  17. Не разбирам защо българинът издига БОРБАТА за нормален живот в геройство! Аз пък не искам да се боря. Искам просто да живея добре без да се налага да воювам с държавната администрация, без да трябва да правя избор дали да дам подкуп на лекаря си или да умирам в кофите, без да се чудя в кое училище да запиша детето си така че да получи поне някакво образование. Искам срещу парите, които плащам като данъци, да получавам нещо качествено. Искам хората от квартала да не си паркират колите на тротоара, нито пък да хвърлят боклук през прозореца, да не дънят чалга и бормашини по цял ден. Защо аз трябва да се боря за тези хора!!! Не може ли те сами да се сетят, че поведението им е неадекватно? Какво съм им длъжна аз, та да се мъча заради техните издънки? И кой е длъжен на мен в такъв случай?

    Таня, zlatkata: дами, животът не трябва да е борба, а наслада, удоволствие, хармония. Знам, че никъде по света не е точно така. Обаче тук, в България, положението е особено гадно. Подмяната на ценности е СТРАХОВИТА по мащаб. Гледам реклама, в която едно хлапе кръшка от ученето на уроци, за да гледа телевизия. И се обръща къд другарчето си с „Хитрец съм, аа“. Докога българинът ще вярва, че хитростта е добродетел? На английски няма дума „хитър“ – дори Хитър Петър се превежда като Clever Peter, Умния Петър. За изтъркания пример с Андрешко пък да не споменавам. Дребният селски хитрец е издигнат до ранг на герой. Бай Ганьо е обявен за Българинът с главно Б. Вие оприличавате ли се с Бай Ганьо? Искате ли да живеете с него?

    За първи път у дома заговорихме за емиграция когато след всичките ужаси от управлението на Виденов – този наш народ избра Първанов за президент. А когато даде гласовете си за Симеон, Атака, Герб… Какво да казвам повече! Как да живея тук като хората, които мислят като мен, са една шепичка? Колкото и да не ми се иска да късам корените си…

  18. мдааа, тъкмо за борбата си мислех и аз. не ми харесва думата „бягство“ за да се опише миграцията; не ми харесва и думата „борба“, за да се опише оставането. съгласна съм с йовко, че и двете могат да бъдат наречени избор. а йовко да се съгласи, че тука е място за коментари :P

    аз не се боря. аз живея както мога. и ако напусна бг, няма да се считам за избягала. не мисля, че домът е там, където си роден, а там, където се чувстваш най-добре…за момента? ако човек се чувства добре в себе си, то никъде не би се чувствал нещастен, каквото и да става. да, винаги има някъде, където е по-лесно. не значи, че ако ми е по-лесно, задължително ще ми е по-добре. от което не следва, че ако ми е по-лесно, ще ми е скучно. аз обичам да скучая ;) нали знаете онова китайско проклятие за интересните времена …

  19. Антония,
    животът по принцип е борба. И не, хората не се сещат сами за тези неща, които си изброила. В западните страни това поведение е налагано в продължение на десетилетия. И има строги санкции, ако например си изхвърлиш боклука през прозореца:-)
    Ще дам друг примери, които може би ще изяснят нещата.
    В България да си гей е срамно нещо. Гейовете не са обичани, не са дори игнорирани, а напротив – всеки се чувства за длъжен да ги обиди, да ги натири. В западните страни да си гей не е срамно, не се смята за болест (у нас мнозина твърдят, че това е болестно състояние, което може да се излекува).
    У нас се разправят вицове за евреи и арменци без да се мисли как се чувстват евреите и арменците от тези вицове. На запад Мел Гибсън си позволи да каже нещо против евреите, при което над главата му се струпаха толкова проблеми, че непрекъснато му се налага да се извинява. Да си помислим какво биха направили у нас?
    В САЩ президентът Клинтън кръшка с някаква стажантка. Знаем какво му се случи. Какво се случи и на президентът на Израел за същото. У нас, ако това се случеше, народът би казал: „Ей, машала!“.
    У нас не съществуват два термина, които са част от западната култура: customer support и sexual harassment. Случайност?

    По въпроса за Бая ти Ганю мога да споря дали непременно е негативен герой, защото голяма част от липсата му на възпитание идва от обществото, което приема поведението му за нормално по онова време. Т.е. от нашата гледна точка поведението му е невъзпитано, но нека си даваме сметка откъде идва, с какво се занимава и т.н.

    Йовко, по въпроса за необработените диаманти… Той и Хитлер е бил кротък, вегетарианец, непушач, с известна дарба за художник. Човек, който не може да овладее емоциите си и използва термини, които не са дори за разговорна реч, такъв човек може и да е необработен, но не е диамант и не необработен (както се казваше в казармата). Разбираш ли, човек може да изпитва много чувства, но от него бликат само негативни чувства и емоции. Това издава сериозни проблеми, за които – да дам пак сравнение – в западния свят той би отишъл на психотерапевт (да не се бърка с психиатър), за да разбере откъде идват тези чувства и как могат да бъдат преодоляни. В България това не може да се случи, защото дори приятелски разговор с психотерапевт би довел до извода „А, този е изкукал“. Да не говорим за това, че на запад се говори за неща, за които в България се казва „Шшшт, да не чуе някой, че срам голям!“.

    Въпросът е – след като не искаш/не можеш да помогнеш, за да стане страната по-добра, защо трябва да я плюеш? Вземи си бохчата, парцалите и ходи в някоя друга държава да си живееш живота. Успял – неуспял, какво правиш като плюеш държавата и съответно хората, които живеят в нея?

  20. Тъй като това е двадесетият коментар към тази тема и тя има всички шансове да влезе в класацията ми за най-коментирани текстове (а писателското ми майсторство точно тук не го заслужава), защото коментарите имат само бегла релация към написаното от мен, защото принципно не толерирам безкрайни форум-like дискусии в блога ми, защото негативизма и/или разнопосочието под това ID 1167 ми идва в повече, защото нещо или не излизаме от частния случай или прекалено генерализираме и разбира се, защото съм в правото си да го направя без дори да давам обяснения, затварям коментарите към тази тема. (Trackback-ците са активни – така, че ако някой държи да се доизказва, позовавайки се тук… може да го направи при себе си)

    Вени беше последен… Край!

Коментарите са затворени.