/ Лично

Бягството

Всъщност и този текст започна като отговор към коментар по друга тема, но стигна до това, което е…

Всички знаем вица за песимиста и оптимиста и наполовина пълната (респ. наполовина празна) бутилка? В случая обаче няма да си говорим за вицове, а за реализъм и за собствения си живот – затова нещата са (малко) по-сериозни…

Оценявам импулса на всеки да инжектира доза оптимизъм в ежедневието, особено, когато то силно засивее, но това върши работа само като провокация. Подценяваме това, дето се нарича фон… Може би защото не всички сме били в казармата, но аз съм бил и там човек най-сериозно разбира значението на фона. Може да си много велик, умен и гениален, но ти си част от фона – имаш право на своите изблици на различност, дори на превъзходство, но иначе си просто редник или ефрейтор еди кой си, от рота, взвод, отделение n-то… Ако пък те убият на война си просто бройка.

Да го кажа ли с фотографска метафора?… Aко снимаш някакъв човек много отдалече – на фотоса ще има някакъв фон и някакъв дребен силует. Снимката пак може да има смисъл и да е „наполовина пълна“ със съдържание и идея, но тя обикновено не е построена около дребното човече, присъстващо като силует. То е просто част от фона. Ако искаш човекът да е есенцията на твоята снимка е добре той да заеме, колкото може повече от кадъра. Може би е най-добре да бъде портрет, с фокус върху очите (адски много фотографи не знаят къде да фокусират!) – очите – очите са това, което говори в лицето на човека. Даже да отрежеш челото, ушите, ако очите присъстват снимката обикновено хваща и е пълна догоре със смисъл.

Човешкият живот е кратък – свършва бързо и неусетно. Ако някой има да прави нещо на този свят е добре да го направи, когато може и когато ще му донесе удовлетворение. Секс се прави и на 18 и на 65 – ама не е същото. То на 30 не е… вече всичко си видял… 😉

Човек живее в общност – не можеш да се изолираш от обкръжението си и не бива. Съответно ти или трябва да намериш тази общност, в която да се чувстваш добре или да я промениш. Другата опция е да се примириш и да се напаснеш към нея. Това е най-лесното всъщност, а не да избягаш. Да избягаш може да означава и да търсиш, и да намериш, и да сгрешиш…

Себе си е лесно да промениш. Предизвикателството е да промениш останалите, другите, фона… Фонът обаче е по-силен – като в снимката с малкия силует. Ако фонът не отстъпи и не започне да мисли, и не поиска сам да се промени, усилията на малкия силует са безсмислени. Не съвсем напълно, защото той ще запали още някого с пламъка си, ще зарази други, те също ще се пробват да променят фона и някога даже може да успеят… но…

Човешкият живот на нашия силует е кратък… Можеш да го посветиш на това да променяш фона и да не го доживееш – ще бъдеш незнаен герой, за който може някой ден някой и да застане прав и да помълчи минутка. Можеш и да помислиш и да прецениш, че е по-разумно за мечтите ти, за хората, на които държиш, за децата си… да потърсиш… друг фон, който да е в по-голяма хармония с теб. Където можеш да сътвориш повече, което да е полезно и за други хора, не по-малко истински, отговорни, кадърни. Да направиш неща, които фонът тук не цени и не потребява. Да прецениш, че си безсилен силует пред своя фон също е мъдро, особено ако го направиш навреме…

Аз съм на 33 от няколко дни и съвсем трезвата ми преценка за следващите десет български години се заключава в словосъчетанието кретащ прогрес по инерция. Да очаквам повече е наивно и глупаво, а това не ми стига. Само, че след още десет-дванадесет години аз ще съм на 45. Тогава ли трябва да очаквам да постигна това, за което мечтая? Тогава ли да правя деца, защото сега не искам за нищо на света… Панически ужас ме обзема само от мисълта, че децата ми трябва да живеят тук. Егоистично погледнато за себе си ще се справя някак, но аз искам да имам щастливи и усмихнати деца, да не се страхувам да ги пусна сами на улицата, на кино… да не трябва да ги дебна за да ги прибера от училище, защото иначе кой знае какво може да им се случи… да знам, че ще учат това, което има смисъл и им харесва… да не тръпна от страх, че ако се разболят няма да мога да платя живота им…

Това е избор – можеш да си герой или да не си, да си родител или да не си, да си себе си или да не си… Всеки прави своят избор! И когато се научим да ценим и този, който не разбираме или не ни харесва тогава може и да променим фона. Назидателния патриотизъм и контра-забележки помагат по-малко и от писането в блоговете. Което между другото е много забавна теза – „абе вие нищо не правите – само пишете блогове – кой ли ви чете“. Оказва се, много хора четат. А и блоговете са затова – за писане… Работа се върши по други начини, а повечето блогъри, които познавам са направили offline повече за това да променят фона от всеки въшлив мизерен политик или нафукан журналист. Защото в момента и да не се оставяш да те газят като индивидуалност, те газят като фон, защото си част от него.

Човек трябва да има право да избере и изцяло пълната бутилка и да я изпие докато е жив… Има право и да греши. Да не си пречим да бъдем такива, каквито сме… Дори и на тези, които не държат да са герои…

Йовко Ламбрев

Йовко Ламбрев

Инженер, IT и интернет експерт, предприемач и блогър. Понякога запален фотограф. Фен на книгите и музиката. Вярва, че можем да направим света по-добър.

Повече
Етикети: Лично
Бягството
Сподели

Абонамент за yovko in a nutshell