Колко различно е всичко, когато пролетното слънце те буди, опитвайки се с нахалните си лъчи да повдигне клепачите ти? Когато миризмата на море и нощ се отдръпва обратно през отворения прозорец, за да се скрие от аромата на капучиното ти с топло мляко, много пяна и съвсем малко сметана, което се носи от кухнята…

Знам, че ще ми се прииска да те вдишам, докато ти го нося в леглото, прескачайки разпилените ни дрехи, които си правят компания на пода в стаята. И сякаш са доволни от настъплението на светлината през прозореца, която ще ги осмисли отново и ще ги направи важни. Това, което нощта им отне толкова категорично. Ще искам да те вдишам, за да запазя нощта в себе си. Защото красивия спомен за голото ти бяло тяло върху тъмния лилав сатен на леглото ми ще избледнее. Късоглед съм. И през нощта, освен когато не се взирам отблизо в очите ти, без очилата си, всъщност, не те виждам добре. В мрака тялото ти е с неясен контур и докато не го докосна не те усещам истински. Ръцете ми са това, което те прави красива. Дъхът ти е това, което ме възпламенява. И тогава нямам нужда от очи за да те видя истински. Очите ми са слаби, но не са ми нужни докато не изгрее слънцето. Поне докато нощта е коктейл от докосване, алкохол и лудост.

Ще те съзерцавам сутринта, когато отворя очи малко преди теб. И няма да смея да те докосна за да не те събудя. Ще сложа очилата си и ще се опитам да запомня лицето ти. И пак ще искам да те вдишам… За да запазя поне нещо от теб за себе си, без да те ограбвам…

Вероятно ще се чудя как да затъмня прозореца, за да оставя нощта още малко в стаята. Завесата сякаш не е достатъчна.

Бих прежалил кафето. Дори ако пушех – и цигарите, за да отложа настъплението на царството на светлината, когато ще трябва да си вземем душ, да навлечем отново дрехите си, аз ще се избръсна набързо, ти ще се гримираш и ще започнем уморени и недоспали да се забравяме…

Аз – защото съм късоглед и не съм те съзерцавал достатъчно, а ти защото си твърде красива за да си щастлива истински. Или защото е твърде светло наоколо, твърде истинско всичко, напълно реално, с правилни контури и форми… и аз нося очилата си, за да не се припознавам в непознатите на улицата.

Защото на светло дрехите по пода стоят неестествено и трябва да подредя, да избърша праха от мебелите и да пусна прахосмукачката. Да измия чиниите и да залича всички белези и остатъци от вечерите ни… когато страстта ни дори не успява да се побере в малката стая, а изтича през процепа изпод вратата. Когато не правим любов, а се изпиваме взаимно, когато дори нямаме нужда от вино за да се опияняваме, а дрехите са част от някой друг свят, който не ни интересува, понеже ние не сме част от него, и той не е част от нас. Понеже целият свят, който има смисъл и значение е в тази топлина наоколо и в огъня вътре в телата ни. Когато нямаш нужда от зрение, защото всичко е усещане.

Не, не се буди… Капучиното и кафето може да почакат. Ще затворя и ще затъмня прозореца. Махам очилата си и дори ще стискам до болка очи. За да те измисля, почувствам и видя…

Понеже светлината променя всичко. И може да бъде толкова болезнено бяла… в свят, в който присъстваме без да съществуваме.

Написано от Йовко Ламбрев

ИТ и Интернет експерт, предприемач, блогър и фотограф от Пловдив. Фен на WordPress, книгите и музиката. Вярва, че можем да направим света по-добър.

Ако искате да споделите нещо