Да, България

Не съм от хората, които считат, че партия е мръсна дума. Нито политиката за такава. Дали едно нещо е мръсно или не, зависи от хората, не от думите.

Но пък съм от онези, които почти винаги са някакво малцинство без политическо представителство. Често ме „обвиняват“ в прекален оптимизъм или ме определят за идеалист, но с онзи особен поглед, зад който чета премълчаната диагноза „наивник“. Сигурно и този текст ще се получи по-романтичен, макар да го започвам с нагласата за прагматичност.

През по-голямата част от живота си не осъзнавах необходимостта за принадлежност към някаква организация. От промените насам винаги съм симпатизирал на т.нар. дясно, въпреки влакчето на ужасите, през което то прекара поддръжниците си. От една страна, защото винаги съм искал сам да изработя хляба си, със собствен бизнес – и защото основна ценност за мен е равенството на възможностите, а не равенството в доходите, ако мога да се прилепя за тази дефиниция (не е точна и не е моя!). От друга страна, обаче, аз имам и своите леви залитания и те никак не са малко.

Нямам конфликт с това. И преди съм споделял, че съвременният човек е твърде комплексен, за да може да влезе в някаква ужасно остаряла и опростена координатна система. А това което ме караше да гласувам и подкрепям т.нар. дясно бе не точно идеологията, а нещо съвсем друго – необходимостта от повече нормалност.

За известно време бях член на ДСБ. Записах се, когато те бяха в долна мъртва точка, още преди възникването на Реформаторския блок. И това беше отчаян жест – да се опитам да помогна, ако мога някак да се съхрани малкото разпознаваема нормалност, която сякаш изчезна от целия български политически спектър. Уви, напуснах през лятото на 2015-та, защото блокът с бързи стъпки се превърна в най-голямото ми разочарование, а поглеждайки на ДСБ отвътре, осъзнах че разбиранията ми са твърде либерални и широкоскроени за една дясно-консервативна формация. И отново се превърнах в част от малцинството без политическо представителство.

Когато преди месец и нещо написах предишния си текст не знаех, че само 2-3 седмици по-късно Христо Иванов ще обяви проект с толкова съвпадения с моите разсъждения по темата:

Едно по-широко обединение на прогресивните хора (и с по-леви, и с по-десни убеждения), което да поиска властта, защото – първо – е неотложно да извърши съдебната реформа – и второ – да ограничи корпоративните зависимости като вместо това премести акцента върху малкия и средния бизнес и образованието, за да може повече хора да намерят препитанието и мястото си в обществото, би имало нелоша база за отскок. Особено ако заявката е направена от хора с позиция и репутация, без зависимости с миналото.

Да, България още не съществува официално, но вече изглежда като това, което винаги е липсвало в българската политика – прагматична формация, която назовава ясно проблемите и търси и предлага решения за най-спешните от тях. Стъпила е не на шаблонна идеология, а на граждански потенциал с експертна компетентност и си поставя за цел най-нормалното желание за справедливост и по-добър живот.

И когато преди няколко дни получих обаждане от Христо Иванов с покана да се включа в Инициативния комитет, разбира се, че дадох съгласието си. Само няколко дни по-късно в Пловдив се събрахме шепа хора и решихме да организираме среща-разговор, която беше много вдъхновяващо преживяване. Съвсем скоро ще публикуваме видеозаписа. Разбира се, най-важно бе това, което чухме и си казахме, но надеждата в препълнената зала бе най-зашеметяващото невербално усещане.

Този пост обаче има друга цел – да станем повече. Казвам го открито. Не защото Да, България има нужда от това, а защото всички имаме нужда от завръщане на нормалността. Имаме потребност от онова усещане за базова справедливост, което е нужно за да започнем отново да вярваме на институциите, които са призвани да ни пазят, да установяват правила и ред, валидни за всички, а не изкривени от присвоилите държавно-корпоративния интерес. Имаме нужда от това, за да започнем да виждаме плодовете от труда си. Имаме нужда да върнем усещането си за общност, усещането че нещата зависят от нас, а не от треторазредни сценаристи. Нужен е отново онзи възрожденски дух, който е карал българите да жертват всичко не за нещо друго, а за образованието на децата си, за да могат със знанията си да върнат България в семейството на европейските държави.

Имаме шанс да съществува партия, отворена към гражданите, разчитаща на тяхната експертиза и подкрепа. Партия, която се финансира от лични дарения и се отчита публично как разходва средствата. Би било чудесно, ако можете да заделите сума според възможностите си, за коледно дарение и да подкрепите начинанието.

Сега е важно да се проведе Учредително събрание и да наберем членове – нужно е тази формация да има стабилна и жива база от съмишленици – активни хора с идеи. Тези които вече са почувствали, че Да, България е нещо, което припознават, могат да се регистрират за повече информация на сайта, ако още не са го направили. Тези пък, които искат да помогнат с някакви лични усилия, е добре да споделят с какво биха се ангажирали, тук има и отметка, дали бихте искали да се присъедините.

Обръщам се специално към тези, с които се познаваме и си вярваме, тези от вас, които искат да са членове (и евентуално учредители) на бъдещото движение – да ме потърсят лично или пък някой друг от 77-ната от Инициативния комитет, когото познават, за да подпишат декларация за членство. С мен можете да се срещнете в Пловдив.

Бързаме да наберем нужния по закон брой хора още преди Нова година, затова моля, не се колебайте дълго!

Не вярвам в едновременната поява на ново ляво и ново дясно, които да запълнят политическия вакуум. Преди това, битката е друга – бъдещето срещу миналото. И в нея трябва да сме повече и сдружени.

P.S. Снимката е на Фей Методиева. Използвам я с нейно позволение.