Предишната вечер най-накрая реших да изгледам The Girl Next Door, който отдавна виси в DVD-то на лаптопа ми и въпреки лекия си сюжет определено ме развесели.

Не ми се спеше. Прочетох отново „Кога мечтите не трябва да се сбъдват“ и се размислих как на някои хора може би им е вродено да могат да правят другите по-истински, по-добри, и повече хора… Понякога си мисля, че съвсем за кратко и аз мога да увладея тази дарба, но не съм сигурен, че мога да я задържа достатъчно дълго.

От известно време не мога да плача. А имам нужда от това – имам нужда да зная, че мога… само това ми е достатъчно да се усещам себе си и че не съм се вкаменил за да се измъкна от нечия (или своята собствена) визия за банално еднотипно беземоционално съществуване по течението.

Отворих файла с „Царството на сънищата“ – само чернова е още – един приятел ми го даде, с идеята за критика и нещо като рецензия. Бях си го приготвил за някоя от вечерите в Загреб. Още посвещението ме шамароса – „На изгубилите част от себе си“. Първата страница преглътнах трудно, но не защото беше тежка или зле написана, а защото отново се размислих. После обаче махнах форматирането на моя OpenOffice за да не ми странира текста, а да тече гладко и се загубих в думите.

Не бях чел скоро нещо толкова истинско. Изгълтах го на един дъх – не усетих колко време е минало от началото. Забравих, че трябва да го чета с идея за критика и коментари, просто се гмурнах в повестта и станах част от нея. Горчива топка беше заседнала на гърлото ми към края на текста – някога, когато бях по-млад „Малкият принц“ на Екзюпери и „Алхимикът“ на Коелю ми бяха подействали така, а по-късно „Илюзии“-те на Бах. Първата от трите книги все още може би е в състояние да ме разплаче и някак избягвам да я разгръщам. Коелю напоследък ми се превърна в халтураджия, а май съм порастнал за Бах.

Стигнах края на файла. Вероятно ми се спеше много, защото все по-трудно виждах буквите. Посегнах да си разтъркам очите и ръцете ми се намокриха като докоснах лицето си. Затворих лаптопа и изгасих осветлението. Не можех да заспя веднага – посегнах за телефона си… Znam, che e nikoe vreme i tova suvsem ne e obeshtanata kritika, no ne moga da se sdurzha. Mislya, che imash onazi darba da pravish horata po-dobri! Kritikata drug put… Изпратих SMS-а към България…

Заспивайки бях сигурен, че ще се събудя различен. Навярно поне малко по-добър…
Благодаря и на двамата! Дори и да не знаете съвсем защо…

Написано от Йовко Ламбрев

ИТ и Интернет експерт, предприемач, блогър и фотограф от Пловдив. Фен на WordPress, книгите и музиката. Вярва, че можем да направим света по-добър.

Ако искате да споделите нещо