Скоро преразказвах случка и някак на устата ми беше да кажа „и както казва един мой добър непознат“… Преди да го произнеса, обаче се усетих, че е тъпо, макар и да беше напълно вярно. Въпросният човек никога не съм виждал, но беше близък приятел на мое бивше гадже, която ми е говорила с дни за него. Имах усещането, че го познавам. Запомнил бях емоциите му, лафовете му, дори можех да правя предположения за начина му на мислене.

Замислих се какво точно трябва да означава факта, че познаваш някого. Добрите ни познати често могат да ни изненадат с неподозирани подмолни пластове на своето Аз, което сякаш съвсем случайно (дали?) се оказва, че всъщност не познаваме. Понякога приятно, друг път не чак толкова. Хора пък, които никога не сме виждали (може би именно заради това) усещаме близки, мислим като тях, използваме репликите им.

Дали добрите непознати нямат по-голямо значение – макар и за конкретен момент – от непрекъснатото понякога обезценено влияние на близките ни? Близостта всъщност не предполага ли инфлация на доверието, чувствата и възприятията като функция на времето? Май достатъчно често отговорът е положителен… А достатъчно често си е такъв дори и без да намесваме компонентата на времето. Частицата „непознатост“, пиперът в гозбата, ъгълчето вътре в нас, изпълнено с потайност… дали именно то не е нещото, което ни отървава от емоционалната инфлация към другите… и към себе си.

Добрият непознат вътре в мен… дали не е той нещото, което ме кара остатъкът от живота ми да ми се струва интересен и да го очаквам с любопитство?

Накратко за Йовко Ламбрев

ИТ и Интернет експерт, предприемач, блогър и фотограф от Пловдив. Фен на WordPress, книгите и музиката. Вярва, че можем да направим света по-добър.

  1. Казваш, употребяваш израза „неподозирани подмолни пластове на своето Аз“; но Аз е това, което в психологията наричат самосъзнание; значи „неподозираното“ може да е пласт не на самосъзнанието, не на Аза-а, а само на душата, на психиката като цяло; има съзнавана и несъзнавана психика.

    Отговор

  2. Странно, точно днес зачетох една книга на Стивън Кинг / „Роуз Мадър“/, и там в началото стана въпрос за “Добрите непознати”, и за това че тях ги изпраща Провидението, с главно П. Просто нещата са свързани, но ние не успяваме да ги видим като нещо цяло, и ги наричаме с различни имена :)

    Отговор

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *