Драскотини

Времето, което си изгубил за твоята роза, и грижите за нея я правят толкова важна за теб. (Екзюпери)

Намерих го в един ъгъл на пристройката зад къщата. Беше уплашено, безпомощно и ранено. Гледаше ме с ококорени очи и показваше зъби, готово да атакува всеки и всичко, което се доближи до него. Бях го забелязал вече предните дни да притичва из двора, но селските котки около нас бяха почти диви и нямаше никакъв шанс да го примамиш по някакъв начин. А и в нашата къща, освен през лятото, не живееше никой през годината и животните нямаха време да свикнат с присъствието ни. В най-добрия случай прекарвах месец и половина на село през ваканцията – обикновено само с баща ми.

Беше малко коте, вероятно отбито от майка си, но малко. Не знаех какво му се бе случило, но едната предна лапичка бе много окървавена, а сякаш и другата не бе съвсем наред, но не можех да видя добре. Понечих да го пипна, но то хвърли искри с очите, озъби се още повече, изсъска лошо и аз се дръпнах. Изчаках малко. Понечих пак, но то изпълни точно същия ритуал и аз пак се дръпнах. Реших, че трябва да му засвидетелствам по някакъв начин добронамереност, влязох в къщи и отрязах някакво парченце салам от хладилника. Като се върнах, котето още стоеше в ъгъла. Мислех си, че ще избяга докато ме няма, но животинчето може би беше по-безпомощно отколкото изглеждаше. Понечих да му подам саламчето, но то пак се наежи и аз му го подхвърлих близо до муцунката. Дори не го помириса. Не прояви абсолютно никакъв интерес. А аз не знаех какво да правя.

Останах при него и седнах да го наблюдавам. Бях не много голям – май трети-четвърти-пети клас. Котето се държеше адски враждебно, а бях виждал на какво са способни полу-дивите котки. Това, че бе малко едва ли го правеше по-миролюбиво, а и никак не му личеше да е такова. То стоеше и ме гледаше. Не можеше или не знаеше къде да ходи и какво да прави със себе си, но не ми позволяваше да го докосна.

В крайна сметка реших да се престраша. Измъкнах едни работни ръкавици без пръсти, които ползвахме всички освен баща ми за всевъзможни неща, и най-често, когато трябваше да се пренасят дърва. Бяха някакви велурени или от подобна материя, в която имаше известна плътност, но пръстите бяха незащитени, както и ръцете ми над китките. Все пак беше по-добре с тях. Приближих си малко ръката към него, без да правя опит да го докосвам. То ме следеше внимателно с поглед. Изчаках малко. И пак завзех някой и друг милиметър… постепенно стигнах до саламчето, побутнах го лекичко към него. А то се приготви да съска. Знаех, че ако му позволя да ме ухапе от първия път, аз щях да съм с рана и вероятно щях да го зарежа ядосан в ъгъла да прави каквото иска. Затова се приготвих психически, че ще бъда ухапан и някак рязко успях да го сграбча с две ръце през корема с идеята да не пипам ранените му предни лапички.

Много груба грешка! Безпомощното същество се превърна в драскащо-хапеща, гърчеща се фурия, която ако не беше в ъгъла на пристройката, вероятно нямах шанс да удържа. Но успях да го приклещя здраво в ъгъла и някак с дланта на едната си ръка, защитена в ръкавицата да му попреча да хапе. Нямах голям избор, трябваше да съм по-груб, въпреки раните му. То се опитваше известно време да хапе, но ръкавицата успя да ме опази горе-долу… Иначе вече бях изподран от ноктите му.

Започнах да му говоря с някакъв (според мен) успокояващ глас, но по едно време се усетих, че не звуча точно така, защото май и мен ме беше страх. Но все пак котето някак се кротна. Макар и след няколко опита да отпусна хватката да понечи пак да атакува. В крайна сметка се умори или се предаде… не знам, съмнявам се, че изведнъж реши да ми се довери, но опитите да хапе станаха вяли и някак безразлични. Аз откачих една дебела вълнена торба, която висеше на оградата и с която събирахме шишарки от гората за разпалки на печката, завих го в торбата, държейки го само зад врата, за да не ме изненада и го занесох вътре, където баща ми като ме видя, само дето не припадна…

Всъщност очаквах да ми се развика, защото той не беше много по животните, но като се видях и аз после, разбрах как съм го впечатлил. Целите ми ръце бяха в драскотини и кръв… при това моята собствена. Котето не успя да ме ухапе много сериозно, но ме беше изподрало качествено. Както и да е… той не ми се кара много, макар че опита да ме прати да го хвърля, където съм го намерил. Развиках му се, че е ранено, макар да ме беше страх, че животното може да се разбеснее отново в ръцете ми, а нямах шанс да го удържа така във въздуха. То за щастие гледаше опулено, но си стоеше сгушено в торбата. Аз си знам какво ми струваше да убедя баща ми да извади някакъв бинт от аптечката на майка ми и някакви прахчета за рани, с които лекувахме моите колена като ги обелех. Някакви кръвоспиращи. Не дразнеха като ги поръсиш върху рана, даже успокояваха. Идея си нямах дали бяха подходящи за котка, но в дълбокия соц на село нямаше никакъв шанс да намеря друго. Още по-малко ветеринар.

Превързахме криво-ляво и двете предни лапички. Животинчето някак не се съпротивляваше вече или поне не много, само измяукваше жално от време на време. Едното краче беше наистина зле и според баща ми, котето се е било с някое от овчарските кучета на селото. Както и да е… Следващия проблем беше какво да правим превързаното коте, защото то не стъпваше добре с по-тежко ранения крак, а след превръзката, май и с другия. Всъщност стоеше като детска играчка, където го оставиш. Напрегнато, но безпомощно. Може би просто беше загубило много кръв. Там където го намерих имаше малка локвичка. А баща ми не даваше да остане вкъщи. Измислихме да го затворя в една от клетките за зайци, която стоеше празна. И така и стана…

Затворих го там. Занесох му вода, а баща ми ме изненада като подсказа, че е по-добре да му дам мляко, нищо че не е много малко.

През нощта почти не мигнах от вълнение, едва изчаках да съмне и се изстрелях при котето. То като че ли беше по-добре. И не се опитваше изобщо да ме хапе или драска. Страх ме беше да не би крачето му да е счупено, но котето се оправи буквално за няколко дни в заешката клетка, а междувременно нямаше никакъв проблем да го галя и докосвам.

Първите два дни не се движеше много и почти през цялото време бях при него. Дори един следобед четох книга отзад при него на двора. Баща ми никога не е разбирал моята сантименталност, но тогава дочух искрено притеснение в гласа му:

– Не се привързвай. Това е диво коте. Ще се оправи след някой ден и ще избяга, а ти ще страдаш.
– Все ще го понеса някак – отговорих му.

Махнахме му бинтовете още на третия ден. Беше сложно, поизмъчихме го заради сплъстената козина и засъхналата кръв, но то после само си поизблиза каквото остана по лапичките му. На петия ден вече ходеше уверено и се опита да избяга от клетката, а на шестия… аз сам го пуснах…

И точно както беше казал баща ми, то изчезна нанякъде без да се обърне дори…

Цял ден ходих като болен. По ръцете ми още имах драскотини от ноктите му, а то оздравя от далеч по-дълбоки рани и изчезна в неговия си свят. На следващата сутрин, четях непрекъснато в погледа на баща ми нещо като „Аз нали ти казах!“… но не говорехме повече за котето. След обяд бяхме из гората. Събирахме гъби и борина. И се върнахме едва привечер.

На входната врата като съвсем питомно домашно животно се беше паркирало моето коте. И измяука като минах през двора. През цялото лято докато бях там идваше и си отиваше. И не за храна, рядко беше гладно. Но идваше почти всеки ден. Беше там и на следващата пролет, когато отидохме отново, както и следващото лято. Порасна, но се навърташе около къщата ни. И някак я чувстваше своя територия. След това се запиля някъде и повече не го видях.

По-късно имах друго коте, домашно, но истински мое си остана онова, което ме беше издрало до неузнаваемост.

Години след това едно момиче, в началото на връзката ни, ми подари керамична плочка с надпис: „Ако обичаш нещо, пусни го да си ходи. Само ако се върне при теб, ще е твое завинаги.“. Не и казах, че едно полудиво ранено коте отдавна ми беше предало този урок по най-незабравимия начин…