Dreaming Blue

На себе си

Луната пак се е облещила.
Напълно бляскава,
но не напълно истинска.
А с хладнотата си едва приклещила е
поредната отиваща си приказка.

Мечтите ни се раждат за да страдат,
изстрадани не са ни интересни –
като неуловимо диво стадо
би трябвало да са…
не прекалено лесни…

Но вглеждайки се пак, отново в себе си,
през жълтото на халбата със бира,
в терзанията си не откриваш примеси,
надрусващи те да живееш и умираш.

И думите ни някак си се претворяват в бреме,
в прегръдка вяла от трамвайното безвремие.
Уви, с мечтите се разделяме без време,
дори в докрай неизмечтаното съвремие.

И бирата не стига да отмие нищо,
и виното е с вкус на минало.
Хем не върви да си останеш същия,
а няма го, което си е тръгнало.

И търсиш сламки,
взираш се в очите,
удавил спомените си като във блато…
Видя ли се…
в бадемовия поглед на момичето
с коси от разпиляно злато?

И няма как мечтите да са други,
дори актьорите в пиесата са същите.
И ти си ти,
и те не могат да са други,
ако унинието толкова присъщо ни е…

И докато момиче след момиче
отиват си
с коси от мед или от злато
и времето,
и виното,
че и мечтите
са все със вкус на пропиляно лято.

25 август 2007
София