Дъжд

Неделният дъжд беше различен. От онези, които запомняш. Без да има как да се удавиш в него, защото не е достатъчно проливен. Няма и как да останеш сух, защото вали доволно за да попие поне в косата ти, но не толкова, че да си струва да ползваш чадър.

Не обичам чадъри. Създават илюзия за уют – от онзи вид, който имам в излишък. Илюзия, която продължава две преки, до таксито, в което потъваш. Или до някой неравен тротоар на тъмна софийска улица, в която едно „Лека нощ“ лесно се превръща в тихо несбъдване. Илюзия за близост, която не се научих да ценя. Защото понякога близостта си струва дори да трае ден или само половина. За повече все няма време, място и повод. Нито причина. А чадърът винаги е лесно извинение да те прегърна и повод за кратковременна близост… Дъждът е очевидната причина, а мястото няма значение…

Само че обикновено не нося чадър със себе си. Тъпо е… все едно случайно да се окаже, че имам презервативи. Никога не може случайно да имаш чадър или презервативи. Освен това обичам този дъжд, който иначе бих споделил, ако можех. С теб и с протяжността на времето. Това е точно онзи дъжд, който няма нужда от нищо друго освен присъствия. Повече от едно. Онзи дъжд, който може да е малко по-топъл… иначе… ако за близостта не бяха нужни причини, извинения и хронометър…

В понеделник сутринта изстъргах несподелените дъждовни капки, замръзнали по стъклата на колата ми. Вероятно последният лед по стъклата за тази зима. И последното… още какво?…

В крайна сметка никой не може да е толкова жесток, колкото аз бих могъл към себе си.